Преди дни френският баскетболен национал Еван Фурние подписа двегодишен договор с гръцкия Олимпиакос и ще бъде съотборник на българина Александър Везенков.
31-годишният ас ще се завърне в Европа след 12 години в Националната баскетболна асоциация.
Гръцкият клуб е сред претендентите не само за класиране във Финалната четворка на Евролигата, но и за спечелването на трофея през настоящия сезон.
Французинът ще получава по около два милиона евро на сезон.
С неговото привличане Олимпиакос вече разполага с 10 чуждестранни състезатели, като в гръцкото първенство може да регистрира седем от тях, а за използва на мач - само шест, така че е възможно поне един състезател да бъде освободен или даден под наем на друг отбор.
Журналистът от "L'Equipe" Ян Онона, който познава добре Фурние и беше последният, който разговаря с него преди пристигането му в Атина, разкрива пред Gazzetta.gr истории, белязали живота и спортния път на звездата.
"Липсваше му пламъкът и връзката с феновете. През последните години му липсваха големи предизвикателства, затова отдаде цялото лято на френския национален отбор и намери това, което искаше в Олимпиакос. Той скучаеше в НБА и трябваше да възроди кариерата си!", са първите думи, които споделя Онона.
"Дайте му мотивация и вземете душата му! Може да играе навсякъде. Обича това, което прави, живее за баскетбола и тази искра за победа го доведе в Олимпиакос. В Пирея му показаха, че искат отбор за всички титли. Какво му липсва през последните две години? Желанието да постигне нещо голямо и разбира се, да спечели трофей.
Той е много интелигентен играч, стои здраво стъпил на земята. Има забележителна спортна култура, защото произхожда от спортно семейство. Баща му и майка му са били шампиони по джудо. Фурние може да не е имал таланта на Паркър, атлетизма на Батум или усета км топката на Диао, но ментално той ги надминава. Винаги надхвърля границите, защото това е научил от баща си в ранна възраст", разкрива още журналистът от L'Equipe.
"Беше в ранните години на неговата баскетболна кариера, когато беше на около 10 години. Започна да плаче след мач, който отборът му загуби. Повечето от родителите се опитаха да утешат децата си, като казаха, че "това е просто игра, всичко е наред...", с изключение на баща му, който не каза нищо.
