Българският биатлон отново има своя олимпийски миг. Бронзовото отличие на Лора Христова от Зимни олимпийски игри Милано/Кортина 2026 е кулминация на дълъг процес, на тиха работа, продължила повече от две десетилетия.
Пред bTV бившата националка Емилия Йорданова говори откровено за сълзите пред телевизора, за напрежението, което се усеща дори през екрана, и за това защо този бронз тежи повече от всеки статистически показател.
„Щастието, което изпитах, беше огромно. Очите ми се насълзиха и почувствах гордост, че Лора успя да постигне това, за което се борят през последните 24 години и мъжкият, и женският отбор. Състезанието гледах у дома със семейството си“, споделя Йорданов пред нашата медия.
Думите ѝ носят тежестта на човек, който е минал през всичко – от първите стартове до олимпийската сцена в Пьончан. За Йорданова подобен успех не е изненада, а закономерност.
„Знам какви са възможностите на Лора – и на рубежа, и бегово. Още преди старта казах, че ще бъде в топ 5. Радвам се, че дори надскочи очакванията.“ По-трудно е да гледаш, отколкото да участваш Интересното признание идва, когато разговорът се насочва към напрежението. „Още като състезател разбрах, че когато гледаш съотборник да се състезава, напрежението е по-голямо, отколкото ако самият ти си на пистата.“
Според нея ключът към успеха на олимпийската сцена е в простотата. „Колкото по-бързо състезателят спре да мисли, че стартът е по-различен от останалите, и прави това, за което е тренирал, толкова по-спокоен ще бъде. Излишното напрежение носи само негативи.“ Успех, който не е случаен Йорданова е категорична, че медалът не идва изолирано. „През последните години се работи на много по-високо ниво. Има коренна промяна и резултатите го показват.
Състезателите са подготвени по съвременни методи, от международно признати специалисти.“ Тя припомня и силните резултати на Милена Тодорова в последните сезони като ясен сигнал, че българският биатлон върви нагоре. „Този медал показва, че посоката е правилна. Това е награда за всички, които през годините носеха точки и пазеха квотите ни за олимпийските игри.“
Родена в Троян, Йорданова представя България на Зимните олимпийски игри 2018 и години наред е част от ядрото на националния отбор.
Днес животът ѝ е различен. „Гледам 5-месечната си дъщеричка и мога да кажа, че това е най-приятното занимание в живота ми. Липсва ми адреналинът, но не и непрекъснатото пътуване и затворената среда.“
И ако трябва да обобщи всичко в едно послание към младите спортисти, тя е лаконична: „Нека не спират да се трудят и винаги да дават максимума от себе си.“
Бронзът на Лора от Милано/Кортина ще остане в историята, но за хора като Емилия Йорданова той е нещо повече – доказателство, че 24 години вяра, постоянство и търпение могат да се превърнат в един незабравим олимпийски миг.
