Първо се качва в трамвая, след това търпеливо изчаква метрото, а накрая скромничко намира местенце в претъпкания със студенти автобус 280. Трамвай, метро, автобус. Така три пъти седмично от Зона Б-5 до Студентски град и обратно.
"Гледам ги моите съвременници с бастуните – ходи, ходи, и на кафето. И аз много обичам кафе, но трябва да мине поне един час след тренировка и чак тогава кафе."
"Бягай, а не върви" - преди много, много години тези думи повтаря многократно една майка на детето си. А то ги запечатва и следва безотказно. За всичко това обаче - след малко. Историята на едно хлапе, което ще зададе въпрос на всички нас. Разбира се, ако стигнеш до края й! Но и затова след малко.
1938-а година. 30 години. 60 години.
Какви са тези години може би се питате? През далечната 1938-а в плевенското село Махалата се ражда Петко. Буйно, изпълнено с енергия хлапе, което тича до припадък, особено около Искъра, където е разположена родната му къща. Непрестанно чува от майка си: "Бягай, а не върви". Едно нещо знае от малък – на всяка цена иска да бъде пръв. Расте, учи, често закъснява за училище и се налага не да върви, а да тича. Учи, завършва и преподава история и български език и литература в продължение на 30 години.
Петко, Пепи или Петър. Имената, с които го наричат се менят, но нито за миг не спира да тича и така цели 60 години.
"Първото ми състезание беше на 14 години. Тогава преподавателката ме заведе на стадион "Раковски" и оттогава започна моята лекоатлетическа одисея. Винаги исках да съм първи. За едно от последните ми състезания за ветерани, теглих 400 лева заем от банката, за да участвам.", споделя с усмивка на лице чичо Пепи.
Не знам много за него, но вече съм нетърпелива да го опозная. В далечината на пистата на Спортната академия виждам ведър и усмихнат човек. Обичам да общувам с хора, които продължават да горят в живота, независимо от възрастта си. Спретнат, внимателно крачещ ме приближава, а компания му прави любимият сак. Преди години му го подаряват, стават неразделни, а по случайност на него пише Number 1. Случайно. Дали? Не съм сгрешила. Петър Величков ме посреща с топлина и най-правилния български език. Не че съм изненадана, но от неговата уста, всяка история оживява.
"Най-трудно преподавах история в трудово-възпитателното училище "Антон Макаренко". Животът просто ме учеше как да работя с тези трудни деца и да ги спечеля. Знаех, че във всеки клас има по двама-трима тартори, които другите ги слушат. Когато влизам в класната стая, всички са спокойни. Ние 15-20 минути за история не говорим. Ние говорим за ЦСКА, за "Левски", за Якимов, за Гунди, за Сандов и някъде към 20-ата минута почвам "абе, ей, ученици, съгласен съм за мача, ама помните ли какво ви преподавах предния път по история?", с умиление си спомня за годините, в които е бил учител.
Срещаме се с чичо Пепи на първата му тренировка след двуседмична пауза след... държавното първенство за ветерани в края на юни. Състезава се на 100, 200 метра и хвърля копие. След тренировката му тръгваме от Спортната академия, където понеделник, сряда и петък тренира. Насочваме се към дома му в Зона Б-5. По пътя ни разказва за казармата, детството, за София, ама онази, която ние младите не помним, за по-простичкия живот. Разказва със същата емоция и страст, с която преди години е печелил учениците си.
Стигаме до блока в Зона Б-5. Блокът, в който живее, откакто се помни. Поглежда нагоре към етажите и посочва шестия, на който трябва да се качим. "Там с жена ми създадохме семейство", споделя с леко насълзени очи чичо Пепи.
Жена му. Отлетяла от този свят преди доста години. "Остави ме сам в малкия апартамент. Спортът, той ме спаси. Той ме спаси след нея... от самотата, не от друго."
Стълбите ни отвеждат в неговия малък свят. Апартаментът, в който е събран един 83-годишен живот.
"След като медалите станаха много, реших да си направя спортен кът на успехите. Над 100 са медалите от международни състезания. Тъй като няма място вече на стената, в кутия държа медалите от вдигане на тежести. Един час се занимавах с щанги и после отивах на пистата. Кажете ми как няма да има толкова много успехи, ако аз не тренирах по този начин?"
Знае четири езика - италиански, руски, полски и португалски. Научава португалския преди да замине за Ангола, където работи в продължение на няколко години като преподавател. С усмивка казва: "отидох да работя за долари."
Преподава, прави кросове сутрин, вечер играе волейбол, наслаждава се на невероятната природа, но това не е всичко.
"Учениците ме чуха веднъж, че говоря италиански. Поискаха и тях да науча. Прибирайки се първия път в България, взех един речник и започнахме. 10-12 деца идваха да учат. Не исках нищо в замяна, доставяше ми удоволствие. После кметът дочул, наградиха ме", спомня си с усмивка годините в Ангола.
Сега живее скромничко. По негови думи - не му и трябва много.
"Сега пенсията ми е 660 лева. Е, ама тя е без тези 60 лева, които ги дават за болни", смее се чичо Пепи, но никога, никога не се оплаква!
Сега се подготвя за 31-ите Балкански игри през септември в Солун. Пожелава си само да е здрав. Е, добре, не само това.
"Когато бягам 100 метра - не да бягам 100, а 103, 105 метра най-малко. Вижда се, че секундите започват да растат, но това не ме плаши. Аз искам да продължавам."
Така завършва нашата среща с чичо Пепи. С усмивка и удовлетвореност. Има срещи, след които се усмихваш още по-широко. Хора, които са като находка.
2022-а. 83-годишният Петър Величков. 53 години трудов стаж. 3 пъти в седмицата тренира на стадиона. Всеки ден прави гимнастика. Бяга, а не върви. И така през целия си живот. А, знаете ли колко пъти излиза без усмивката си от вкъщи? Нито веднъж! Знае, че за всяко нещо в живота, което си заслужава, трябва, ако не бягаш, поне да вървиш!
Добър пример за всички нас, нали?