„От името на всички спортисти обещавам, че ще участвам в тези олимпийски игри, спазвайки правилата, уважавайки всеки съперник, посвещавайки себе си на спорт без допинг и наркотици, в дух на спортсменство, в името на славата на спорта и за честта на нашите отбори.”
Това гласи олимпийската клетва. Измислена е през 1906 г. от бащата на съвременните игри барон Пиер де Кубертен. За първи път е произнесена в Антверп през 1920 г. от белгийския плувец, ватерполист и фехтовач Виктор Бойн.
Няма игри, които да бъдат открити без клетвата. Дори и днес, когато думите за честната борба, за войната с допинга и славата на спорта, извратено обърнат в печатница на милиарди долари, духът на Кубертен остава жив. Благодарение на дребни и често подминавани с пренебрежение жестове.
Да подадеш ръка на падналия. Да прегърнеш загубилия. Да избършеш сълзите на човек, на когото току що си разбил сърцето като си го победил. Това го могат само големите. И това се вижда веднъж на четири години, на олимпийски игри.
Едно 21-годишно момиче с лъвско сърце прибра всички в малкия си джоб в Рио като спечели първи медал за България. Направи го с изумителен непукизъм в моменти, в които подметките на кецовете й се топяха от напрежението на тепиха. Със смайващото хладнокръвие на воин, прегорял в десетки битки. Нищо, че Рио е първата голяма в живота й.
Медалът го оставете настрана. Той е един, а мераклии да се скатаят зад него има в изобилие. Сега си отворете широко очите, за да разберете защо Елица Янкова няма начин да не стане олимпийска шампионка още след 4 години в Токио.
Това е аржентинката Патрисия Алехандра Бермудес. На 29 години, 8 години по-възрастна от българката. Тя не иска да повярва, че едно дете от страна, която сигурно не знае къде точно се намира върху картата на света е разрушило детската й мечта – олимпийски медал. Янкова я победи в епична схватка за бронза в Рио, в която поведе със 7:2, а накрая едва опази крехкия си аванс от 7:6. За Патрисия това бе последно участие на летни игри. В Лондон 2012 тя отново остана с празни ръце. В Токио 2020 тя ще бъде на 33 – възраст, на която е твърде вероятно да не успее дори да се класира за най-великия спортен форум на планетата.
Да подадеш ръка на падналия. Да прегърнеш загубилия. Да избършеш сълзите на човек, на когото току що си разбил сърцето като си го победил. Не мисля, че някой-някога е намерил време да прочете на Елица какво гласи олимпийската клетва. Може би, без да иска, може би, подтикната от вътрешното усещане, че човек преди всичко трябва да бъде добър с хората, тя я спази.
Веднага след като се поздрави с треньорите си и изживя по детски лудостта от току що завоювания медал, българката се върна при ридаещата Патрисия. Приклекна до нея и пробва да я утеши. Макар да знаеше, че това на практика е невъзможно.
Мил жест, за мнозина сигурно незабележим. Но жест, който записа името на Янкова в дългия списък на посланиците на барон Пиер де Кубертен в 21 век.
