Има истории, които заслужават да бъдат филмирани. Има и такива, които заслужават няколко серии. Но животът на Александър Джурич е... нещо което трудно може да бъде пресъздадено, дори от най-добрия снимачен екип.
Той се ражда през 1970 г. в село Липци, близо до Добой - град в тогавашната Съюзна федерална република Югославия. Детството на Саша не е от щастливите. Баща му е алкохолик, но именно това го тласка към спорта. И ако бегло си спомняте Джурич като футболист, въпреки че кариерата му на терена преминава предимно в Австралия и Сингапур, първото му увлечение е... кану-каякът.
"Търсих да се занимавам с нещо, за да не съм си вкъщи. Баща ми беше алкохолик, не изтрезняваше. Исках просто да избягам, да нямам общо с никой вкъщи. Заради него живеехме бедно, пропи всичко", разказва Джурич.
View this post on Instagram
Той започва да тренира клуб по кану-каяк "Вал" в Добой, въпреки че дори не може да плува добре. Но пък показва страхотни заложби, а през 1986 г. става шампион за младежи на Югославия на двойка кану. Стига дори до мъжкия национален отбор и започва подготовка за олимпийските игри в Барселона през 1992 г.
На фона на неговото добро представяне, в Югославия върви въоръжен конфликт. Селекционерът на националния тим отпраща Джурич от лагера, тъй като Босна и Херцеговина вече не е част от тази страна. За войската обаче той е сърбин и трябва да отбие военната си служба.
През 1991 г. той участва на световното първенство в Париж, а при завръщането си облича военната униформа и заминава за Вуковар, за да се включи в едно от най-кървавите сражения след Втората световна война. Градът е под обсада 87 дни, а жертвите са близо 2000 души.
"Бях спортист, работата ми беше да следя за спазването на реда. Но когато видях тези паравоенни формации в селата около Вуковар... Това не беше нормално. Не се боях от смъртта, но бях наясно какво се случва. Отговарях за младите войници и всички разбирахме, че тази война не трябва да изглежда така. Исках да пазя народа си, а не да убивам. Не делях хората заради религията им", разказва Джурич в своята автобиография.
View this post on Instagram
След конфликт с по-висши по чин военни, той показва неподчинение и след няколко дни във военния арест го връщат в родния му Добой. Там обаче не го приемат с отворени обятия.
"Баща ми ми каза: "Сине, време е да си вървиш!". Той воюваше, брат ми беше на фронта... Аз съм сърбин, но трябваше да емигрирам, за да не се бия в Босна. Нямаше да ме гледат добре нито сърбите, нито всички други, а като брат се отнасях и към мюсюлманите, и към хърватите", споделя той.
Тук се намесва футболът - още преди войната Джурич играе като вратар в месния "Слога" Добой, а след това и като нападател. Решен да започне живота си начисто в Унгария, той преминава проби в местния "Сегед". И успява да впечатли ръководството и треньорите.
Джурич продължава да води беден живот. Полека-лека се установява в Унгария и загърбва войната в Босна, отнела майка му, която загива след взрив на граната.
View this post on Instagram
През 1992 г. голямата му мечта се сбъдва. Джурич получава покана да се включи в олимпийските игри. Той трябва да представя Босна и Херцеговина на 500 м кану (олимпийски шампион тогава става Николай Бухалов).
Проблемите са няколко - Джурич не е тренирал повече от година, няма лодка, а само едно гребло и... няма валиден паспорт. В Унгария той живее като бежанец, идентифицирайки се с документите си от Югославия. Научавайки за шанса, който се открива пред сина му, бащата на нашия герой го нарича родоотстъпник и заявява, че не иска да има нищо общо с него.
Но мечтите съществуват, за да бъдат осъществявани и Джурич го знае. Той приема "офертата" от новооснования олимпийски комитет на Босна и Херцеговина и тръгва към Словения, откъдето делегацията трябва да замине за Барселона - с гребло и с документ, че ще участва в Игрите. На автостоп.
"Един приятел ме остави на магистралата и ми пожела успех. Пробвах да спирам камиони. Един автобус ме качи. Човекът ме попита къде отивам, а аз му казах - в Словения. Пита ме защо ми е това гребло. Казах му, че отивам на олимпийски игри. Няма да забравя този поглед! Стигнах до австрийската граница, мислех, че ще ме върнат. Но им показах документа, казах им, че трябва да се обадят на един телефон и от Международния олимпийски комитет потвърдиха. Ръкувахме се, вдигнаха бариерата и ме пуснаха", разказва Джурич.
Така все пак той пристига в Барселона, участва в церемонията по откриването, а на старта взима на заем лодка от испанския му конкурент.
След края на олимпийските игри 24-годишният Джурич взима решение да емигрира в Австралия. Преди това за кратко се подвизава в Полша, Швеция и отново в Унгария, но никъде не успява да се установи и да поднови кариерата си.
В Мелбърн той се занимава само с футбол, благодарение на треньора с югославски корени Франк Арок. Играе за няколко тима там, за кратко се подвизава в Китай. Всъщност Джурич не е никак лош футболист. В цялата си кариера вкарва 328 гола в 444 шампионатни мача.
През 2000 г. той се мести в Сингапур, където живее и до днес.
"Когато пристигнах в Сингапур, изживях шок! Жега, влажност, малки терени, бързи футболисти, които не се уморяват. Не са техничари, но са наистина бързи. Първите няколко месеца ми беше трудно да свикна с времето, с храната, със самия футбол. Но аз съм човек, който, когато знае, че нещо не му достига, полага допълнителни усилия. Оставах след тренировки и наваксах. И започнах да вкарвам голове", казва той.
Джурич със сигурност е един от най-разпознаваемите футболисти в Сингапур. Все пак е висок 192 см. Първи шанс да играе в националния отбор след като получава гражданство му дава селекционерът и негов сънародник Радойко Аврамович.
Джурич дори носи капитанската лента в няколко мача, а кариерата си завършва когато е на 44 години и след 53 мача за Сингапур, в които вкарва 24 гола.
Днес той продължава да живее в азиатската страна и да се занимава с футбол. В Добой, в Босна се връща рядко. Преди години пътува към родината си, за да се прости с баща си. И успява - часове преди смъртта му.
View this post on Instagram
С Европа почти всички връзки са прекъснати. В Сингапур Джурич има най-важното - съпругата си Наташа и четирите си деца - Изабела, Алехандро, Масимо и Емануеле.
