Родената в България футболистка преодолява редица изпитания с помощта на американката, която я е осиновила
Тъга, щастие, любов и победи на футболния терен - животът поднася всичко на нашата героиня. И ѝ дава втори шанс! Благодарение на една смела жена, която преди повече от две десетилетия пристига от повече от 10 000 км разстояние - в България, за да придаде смисъл на всичко. И да спаси живота на едно нежелано дете.
Това е историята на Десислава Ива Дюпюи!
"Нямам спомени от България. Била съм на две годинки, когато мама ме е осиновила", започва разказа си тя.
Вижте тази публикация в Instagram.
А ние се връщаме преди 24 години - през 1995 г. във Варна. Една разведена американка – адвокат по професия, дава смисъл на живота си. И не само на своя. Дава шанс на едно изоставено в дом дете да има бъдеще.
"Още преди да я видя на живо, тя ме грабна. Беше толкова сладка. Гледах на видео как прохожда и как си играе", разказва Лора Дюпюи.
Деси не знае кои са родителите ѝ. Знае се, че баща ѝ е нигериец. Името на биологичната майка е единствената следа. То е вписано в акта за раждане на момичето.
Вижте тази публикация в Instagram.
"Понякога се чудя какво бих им казала ако имам възможността да се срещна с тях. Бих ги попитала дали някога са ме търсили? Какво ги е накарало да ме изоставят? Никога не бих променила живота си! Има много деца с история като моята. На тях бих искала да кажа, че това че са били изоставени, не означава че не са по-малко обичани", казва Деси.
Връзката между Лора Дюпюи и вече пораснала й българска дъщеря, е много силна, без значение, че понякога ги делят континенти разстояние.
Вижте тази публикация в Instagram.
"Тя е скромна, талантлива и един много добър човек. Това са някои от качествата които осъзнах че тя притежава още като бях в България. Спомням си когато бях в дома при осиновяването имаше едно момченце, с което Деси си играеше. Изглеждаше много уплашено. Дойдоха мъж и жена, които искаха да го осиновят и тогава Деси си сложи ръката на рамото му, сякаш за да го успокои", спомня си Лора.
Вижте тази публикация в Instagram.
Съдбата винаги ни отвежда там, за където сърцето тайно копнее. 24 години, след като напуска родината си, Деси се завръща. Повикана е в женския национален отбор по футбол на България.
"Почувствах се странно, когато пристигнах в България. Някак си тялото ми знаеше, че съм била тук и преди, че моят живот започва тук. Този кръговрат е лудост", сеща се футболистката днес.
Вижте тази публикация в Instagram.
България и Деси – това е любов от пръв поглед. По-точно, от втори. Но е любов, въпреки първоначалния културен шок и езиковата бариера. Деси се гордее с корените си и с името си. Обича сирене и таратор.
Вижте тази публикация в Instagram.
Преди да осъзнае, че футболът е нейното призвание, тя опитва и други спортове. Има пълната свобода от майка си да избере сама своят път.
"Деси обичаше да пее и да танцува. Свиреше на пиано и китара, играеше баскетбол и футбол. Много е атлетична и мислех, че ще се занимава с лека атлетика. Обичаше да ходи на театър, обичаше поезията. Смятах, че може да стане актриса", казва майка ѝ.
Вижте тази публикация в Instagram.
Деси обаче е категорична: "Вярвам, че футболът избра мен, а не аз футбола"
В колежа Деси играе едновременно в баскетболния и във футболния отбор. Всичко се променя, когато от Европа пристига първата оферта за нея от футболен клуб във Франция.
Вижте тази публикация в Instagram.
"Не знаех френски, не разбирах нищо. В началото ми бе много трудно, защото Америка ми липсваше страшно много! Липсваше ми семейството! Бях далеч от всичко което имах", разказва Деси.
Това обаче не я отказва. Следва трансфер в Италия, а след това в Швеция, където тя играе и до днес.
Вижте тази публикация в Instagram.
Докато Деси е в Европа, отвъд Океана мама Лора стиска палци и се вълнува за всеки мач.
"Винаги се притеснявам, когато я гледам. Не защото не вярвам, че ще се справи добре, а защото получавам различни емоции. Когато Деси играе аз никога не съм седнала", казва тя.
Расизмът във футбола, е голямата болка на Деси.
Вижте тази публикация в Instagram.
"Била съм обиждана под различни форми. Наричали са ме с какви ли не думи. Понякога не зная как да се справя, но смятам, че трябва да спра да си мълча и да се боря. Всички сме равни. Всички сме хора, защото сърцето ни тупти по един и същи начин", категорична е тя.
Пътят на Деси никога не е бил лесен, но поглеждайки назад, днес тя се усмихва доволно. И наистина има защо.
Вижте тази публикация в Instagram.
"Ако имах възможност да говоря с 15-годишната Деси, бих ѝ казала, че пътят ще бъде труден, но един ден ще се гордее с постигнатото. Бих ѝ казала никога да не се предава, защото рано или късно ще бъде щастлива", категорична е футболистката.
Понякога съдбата ни поставя на изпитание. Изпитание, което всъщност е най-големия ни късмет. А когато любовта между майка и дъщеря е истинска, кръвната връзка е без значение.
Изберете BTVsport.bg като любим източник в Google
