На олимпийските игри в Токио Антоанета Костадинова ни направи безкрайно щастливи и горди. В същото време, горчилката, че среброто й всъщност можеше да бъде злато, няма никога да спре да ни нагарча. Тони остана на един изстрел от олимпийската титла на 10 м въздушен пистолет.
Вместо да съжалява обаче тя избира да празнува. Да празнува този така чакан, така мечтан и пропит с десетилетия наред сълзи на разочароващи класирания олимпийски медал. Отнема й доста време преди да осъзнае, че отличието е истинско.
„Емоциите бушуваха в мен с пълна сила. Хората ми се обаждаха, пишеха ми, искаха да ме поздравят, а аз просто не можех да осъзная дали това реално ми се случва, дали този медал наистина е мой. Имах чувството, че всичко е като един сън“, връща се назад към 26 юли олимпийската вицешампионка за България в спортната стрелба.
Сигурно си мислите, че Антоанета често се връща към онзи последен, фатален, финален изстрел, който не й се получи във финала на 10-те метра. Преди него, българката водеше в класирането. Антоанета обаче би върнала времето назад към Токио, но заради друг момент:
„Не, няма да се върна към този изстрел, за който всички си мислите, че бих дала всичко да повторя. Бих се върнала към първата си стрелба във финала на 25 м пистолет (в тази дисциплина Антоанета остана четвърта). Ако тогава си бях направила по-добре петте изстрела, тогава аз щях не просто да имам два олимпийски финала, аз щях да имам два олимпийски медала.“
За Антоанета Костадинова последната година се побира в една-единствена дума: трудна.
„Минаваше ми мисълта дори дали има смисъл да продължавам, но се радвам, че разумът надделя, треньорът ми надделя. Пандемията, липсата на състезания, ужасно монотонното време, в което нищо не се случваше, всичко това ми беше дошло до гуша. Просто исках да дойде олимпиадата, да си изстрелям патроните, да хвърля пистолета и да изляза от стрелбището“, разкрива сребърната медалистка от японската столица.
Няма как да не я попитаме и за прословутата снимка, с нейната сълза, „кацнала“ върху ръба на предпазната й маска по време на награждаването в Токио:
„Всички сме свикнали, че спортистите сме едва ли не хора от камък. Хора, които показват емоция тогава, когато са спечелили, или тогава, когато нещо им се е изплъзнало. Това са и емоциите, които хората оценяват, защото виждат, че и спортистите са хора като самите тях.“
А ако 2021-а бе песен, за Антоанета тя би звучала така:
„Тази година, а и изминалата, бяха като песента на Лили Иванова – „Ветрове“. Такива ветрове ни вяха, наляво и надясно, такива локдауни и затваряния. Но в крайна сметка, песента имаше щастлив край.“
Днес Тони се усмихва. Спокойно й е на душата. За пистолета и стрелбището има време. Щастието й е зад вратата на семейния й дом в Търговище. Там, където е най-голямата й опора – нейният съпруг Росен и двете им дъщерички. Росен бе и човекът, когото олимпийската вицешампионка закичи със сребърния си медал веднага след завръщането си от Токио през лятото.
В знак на благодарност. За подкрепата, за силата, за любовта.
