Да стигнеш до интервю с Александър Везенков не е лесна работа. Не го казвам, за да си придавам важност. Казвам го с респект. Към момчето, което две седмици преди да навърши 21, вече е сред най-ярките звезди на българския спорт.
Не знам дали го осъзнава. Не знам дали усеща, че наред с имена като Григор Димитров, Кубрат Пулев, Ивет Лалова, Димитър Бербатов, Матей Казийски и гимнастичките, които винаги имат специално място в сърцето на нацията ни, все по-често нареждаме и него - Александър Везенков - баскетболния диамант с български паспорт на "Барселона" и отскоро първият нашенец, избран в драфта на една от най-великите спортни лиги в света - НБА.
Знам, че със сигурност Везенков не се е стремил към това. Убеден съм и че нито сега, нито, когато и да е занапред в кариерата и в живота му, славата, известността, вниманието и ласкателствата на околните, няма да имат никаква стойност в чисто човешкия му свят.
Защото неговият свят е кристален. Изграден върху забравени ценности като уважение и любов в семейството, респект към всеки, изправил се на пътя му - било то такъв като мен - поредният поискал интервю. Или някоя грамада от мускули и спортно-технически достойнства на терена.
"Питайте татко".
Изречение, което казва много. Изречение, което първоначално ни налива бетон в краката, защото мисията ни изведнъж става два пъти по-трудна. Изречение, което открехва леко вратата на света на Везенков.
И какво да направим. Питам го. Питам легендата на "Балкан" и на националния отбор на България от 80-те години на миналия век Сашо Везенков - трикратен шампион и носител на Купата на страната у нас дали ще ми даде благословията си. За интервю със сина му.
Отговорът се бави. Минава през мъчителни минути на телефона, в които Везенков-старши опитва всичко, за да ме откаже. Накрая капитулира. И ние вече имаме зелена светлина. Първата крачка е направена.
Няколко неща ме поразиха при срещата ми с Александър. Едно от тях бе именно силната му връзка със семейството, която направо те кара да се просълзиш, да настръхнеш от възхищение. Ето, че днес, намирайки се във втората половина на 2017 г., в 21 век, СЕМЕЙСТВОТО е живо.
Гледах го през цялото време това момче в очите и му зададох най-логичния, най-обикновения въпрос: "Защо въобще играеш за България? Защо дойде сега? Защо идваш винаги, когато знаеш, че това е една обречена кауза..."
"България е страната, в която са родени родителите ми и сестра ми. България е мястото, където те са израснали и са се формирали като личности. Да играя за България е най-малкото, което мога да дам в замяна."
Кратко. Ясно. Разтърсващо. Александър, който на 6 август ще стане на 21, е роден в Никозия. В Кипър живее цялата му фамилия, защото баща му играе там баскетбол. Също и сестра му. Александър няма и месец, в който да изкарал без прекъсване в България. Никога не е посещавал българско училище. Но той носи България в сърцето си и е благораден на същата тази България. Нещо повече. Негов дълг е да даде всичко, на което способен.
А това всичко, повярвайте ми, тепърва ще заприличва все повече и повече на баскетболен Еверест.
Патриотизмът на Везенков пълзи под кожата. Побиват те тръпки само при мисълта колко родени тук, дундуркани, обгрижвани и носени на ръце от внимание, жестове и средства родни таланти не желаят да си помръднат пръста за националния отбор. Защото в душата им, при споменаването на думичката "България", зее кратер, няма нищо, освен безкрайна пустота.
25 минути. Точно толкова продължи интервюто ни в "Арена Ботевград". Можеше да бъде и по-дълго, но спазих обещанието, което дадох и на Александър, и на семейството му. Да го "освободя" от въпросите си навреме, за да може да се прибере с автобуса, заедно със съотборниците и треньорите от държавния тим, с които се готви за участие в световни квалификации.
Разбира се, че разстоянието от Ботевград до Правец е 15-на минути бавно каране. Разбира се, че можеше да го върнем в Правец и ние, със служебния автомобил на телевизията. Разбира се, че тази работа би могъл да свърши и баща му. Разбира се! Но тогава вие не разбирате, че Везенков просто нямаше да се чувства добре. Тъй като щеше да се отдели от колегите си, да "напусне" отбора, в който не желае да се чувства привилигерован, макар и за няколко минути време. Но Везенков вярва, че никой не е по-голям от ОТБОРА!
"Ако ви притеснявам, че съм потен, ще вляза да се изкъпя".
Не, не ни притеснява. Нито мен, нито колегите ми - оператори, които старателно подготвят и разгъват камерите в очакване на тренировката на България да приключи, за да извикам събеседника си. Е, не се налага да го викаме и да го подсещаме. На секундата, в която прозвучава последният сигнал на селекционера Любомир Минчев, Везенков вече стои пред нас: "Готов съм, можем да започваме."
Гледам запленен в дълбоките му сини очи, докато по челото му се стичат вадички пот, току що пролята с много усърдие и труд - също пословични неща, които треньорите му от детството досега разказват. Очи, които излъчват доброта. Очи, които излъчват чистота. Очи, които излъчват аристократизъм. И респект. И болезнена скромност и срамежливост едновременно.
Очите на едно почти 21-годишно момче ме карат да потръпвам. В тях виждам неща, които отдавна не съм и които тайно съм не надявал да срещна. Среща, от която си тръгвам различен. Вдъхновен и с надежда. Бъдещето пък може да бъде и по-светло.
Не е реалистично да вярваме, че ярката светлина е непременно общата светлина. Много често най-ярката светлина, бива излъчвана от една-единствена светулка в мрака. Но тя е така силна и така неподвластна на коварните опити да бъде изгасена, че разцепва мрака.
Като светулката Везенков.
Той светеше през цялото време на интервюто. Тревогата ми, че ще облече непробиваемата си броня в мига, в който седне на стола срещу мен, се изпари още с отговора на първия въпрос. Александър се оказа събеседник-мечта. До болка искрен и неподправено откровен във всеки един от отговорите, които великодушно ми даде.
P.S. Момичета, издавам ви и една дълбоко пазена тайна: този страхотен младеж все още е сам. Все още не открил любовта. Не го превръщайте в сензация. Да откриеш истинската любов в наши дни е тежък път, дълъг и болезнен и всеки трябва да си го извърви сам.
Благодарности на Александър Везенков и на Сашо Везенков. И на цялото семейство Везенкови. За шанса да се потопя в техния човешки свят, в който няма място за изкуствени пози и наточено его.
Благодаря!
А вие гледайте Александър Везенков в "Главната роля" на 120 минути. За мен беше удоволствие!
