Здравей, читателю!
Ще те питам направо. Бил ли си част от историята? Защото аз бях и е много хубаво!
Сещаш ли се за онази звезда? Или по-скоро трябва да кажа Звезда. И да я затворя в кавички – „Звезда“, а след това да ѝ дам цвят – „Цървена звезда“. Чувал си я, нали? В сряда в новините говориха за нея, защото тя влезе в историята. А аз го видях със собствените си очи!
Ще започна отдалеч. Спомняш ли си 1999 г.? Тогава Белград преживява няколко кошмарни месеца. Да, от небето падат бомби! Няма да навлизам в подробности защо, кой ги пуска и трябва ли. Ще кажа само, че все още никой не се наема да преброи категорично колко са жертвите. Може би около 800.
В същия град пристигнах 19 години по-късно. Познавах центъра. Бях зървала онази сграда на тогавашния генерален щаб и Министерство на отбраната. Зловещо е днес да видиш в столицата на една европейска страна сграда, пострадала от бомбардировки. Изглежда призрачна, част от тухлите ги няма, останал е само скелетът ѝ. За разлика от всички други засегнати постройки в Белград, тя не е пипана. Причините са две – бомбите толкова дълбоко увреждат цялостта ѝ, че тя не може да бъде просто реставрирана, а от друга страна гражданите не си я дават. Те не искат да забравят!
Такова е и положението с футбола в страната. Сърбия не е Югославия и отборите, които играят по тези географски ширини, не плашат европейските грандове, а за купа от евротурнирите дори не си помислят. Само че местните си ги обичат! И не искат да ги забравят! Топлят ги спомените и малките чудеса, като онази „Звезда“ и влизането ѝ в групите на Шампионската лига за първи път, откакто турнирът е в този формат. Малкият празник се почита от всички в града – от ресторантьорите, през таксиметровите шофьори, та чак до телевизионните екипи.
Непринудена радост властваше по улиците, около реките и на крепостта Калемегдан. Всеки говореше за „Звезда“ и за „Ливърпул“. Дори беше странно предвид разгромната загуба от ПСЖ с 1:6 два кръга по-рано и „скромното“ 0:4 срещу мърсисайдци в предния мач. Само че това нямаше значение за всички хора около стадион „Райко Митич“.
Кога го разбрах ли?
На влизане на трибуните. Когато намръщен младеж тикна в ръцете ми листче с текст: „Всички мислим „Звезда“ за голям отбор, какъвто и е! Но резултатите в Париж и Ливърпул ни показаха, че днес футболът се играе на много високо ниво, което дори не можем да си представим в нашата реалност. Но ако нещата продължават така, след няколко години ще можем да се опълчим на тези тимове, дори в техните домове! Но „Маракана“ (стадион „Райко Митич“, известен като „Мала Маракана“) е нещо друго! Това е нашият дом, където нито един от тези отбори не ни е надигравал футболно!“
И това малко листче беше право – „Маракана“, пък била тя „мала“, се чувства. Като вулкан, като все едно си в средата на писта за Формула 1, а покрай теб летят болиди. Като пред буря, когато гледаш как прииждат облаците. Загледах се пак в написаното – „Ние нямаме Мбапе, Кавани, Салах и въпросът е дали някога ще имаме играч, който струва няколкостотин милиона, но ние си имаме нещо, което никой от тях няма! А това е този стадион и атмосферата, която генерира! „Маракана“ е едно от малкото останали места, на които парите не значат нищо. Трябва да покажем на Европа, че не всичко е в милионите!“
Всъщност всичко е в онова трептене отвътре минути преди мачът да започне. Най-запалените фенове се бяха погрижили на всяка седалка да има найлон за хореографията, залепен със солидно количество тиксо.
А, и да ти кажа нещо важно! Ако искаш хубави места, отиди по-рано на трибуните. Защото, както каза човекът, заел нашите – „Това да не ти е кино!“.
Беше по-хубаво! Хореографията, която седя високо вдигната 5 минути, отблясъците от сребърния найлон, червените букви, които призоваваха за борба докрай… Да видиш как големи мъже скачат и се радват, пеят с цяло гърло и дават инстинктивно наставления, като „Удари го по краката!“, „Съдията, пускай го този вече!“, „Надясно!“, „Наляво!“… Феновете на „Цървена звезда“ наистина обичат отбора си. Не бяха дошли само да видят селекцията на Юрген Клоп. А и тя не впечатли! За сметка на това Милан Павков отбеляза два пъти и се превърна в светец.
Знаеш ли как един фен приема тези голове? Не мога да ги сравня с печалба от лотарията. В този случай, когато се разбъркват топчетата, поне имаш надежда, че ще се падне точната комбинация. А мога да се обзаложа, че поне 80% от хората на стадиона дори не си бяха помисляли, че „Звезда“ може да отбележи гол, камо ли два. А да победи? Това беше само пожелание на шега, което си разменихме с един от таксиметровите шофьори! То обаче се сбъдна!
И отприщи една вълна на емоция, изпратена от трибуните към терена! Именно тази енергия запечата победата в спомените на всеки един фен.
А историята? Тя също се появи. Тази победа няма да направи „Звезда“ шампион, няма да подобри представянето на футболистите, няма спре лъкатушенето във формата на тима. Само че ще се помни. Като онази сграда в центъра, която няма скоро да бъде реконструирана, нито покрита. За да се помни! И да се знае!
