Ваня Дерменджиева – име, което завинаги ще остане в историята на българския баскетбол. Тя е една от най-ярките фигури в женския отбор, превърнал баскетбола на България в изкуство.
Тя е от поколението, което печели сребърните медали от олимпийските игри в Москва – постижение, за което се говори и ще се говори дълго. Дерменджиева е новият герой в поредицата „45 години шампиони“, посветена именно на Игрите в Москва през 1980 г.
„Преди баскетбола тренирах спортна гимнастика обаче ми казаха, че не мога да се занимавам с този спорт. Тогава треньорите обикаляха по училищата и Иван Узунов дойде при нас и мен извика да тренирам баскетбол. Бях на 10 години.
Аз започнах в отбора на Кремиковци от "Б" група и влязохме в "А" група. За 4-5 години стигнахме до борбата за първото място. Имаме участие в европейските клубни турнири – полуфинал. Спечелихме Купа на България с Кремиковци.
Лиших се от много неща, но всичко си струваше. През 1974 г. за първи път попаднах в националния отбор на България за девойки младша възраст. При жените започнах да играя през 1978 г. Исках да бъда като Пенка Стоянова. Тя беше най-добрата ни баскетболистка. Тя ми беше идол“, споделя бившата националка.
„Най-тежкото нещо на олимпиадата бяха квалификациите. Само 6 отбора можеха да се класират. И ние успяхме. В Москва ние бяхме сигурни в това, което можем да постигнем.
Най-важното обаче беше треньорът. Той ни съветваше неповторимо. Беше изключително вещ в баскетбола, помагаше ни със съвети и за играта, и за живота – изграждаше ни като личности.
Иван Гълъбов не беше само треньор – той беше възпитател. Казваше ни: „В националния отбор вие сте хората, които сте избрани да защитавате честта на България. Може да не се обичате и да не се харесвате, но трябва да се уважавате“, разказва Дерменджиева.
На олимпийския турнир бием Италия със 102:65, падаме от СССР с 83:122, надиграваме Куба - 84:64, Унгария - 90:75 и Югославия 81:79, а на финала - СССР отново е над нас - 104:73. По този начин България извоюва сребърните медали.
„Ние нямахме усещане, че сме направили нещо свръхестествено. Това започна да се разбира след време, когато хората започват да го оценяват. За нас беше важно, че отиваме там да победим и че го правим за нашата държава. Родината на първо място.
Аз лично дори смятах, че можем да се преборим и с тогавашния отбор на СССР, но имаше едно такова наслагване в отбора, че те са непобедими, че нали все пак имат една състезателка с много голяма височина – Уляна Симеонова.
Но независимо от всичко, постижението си е постижение. Надявам се някога още един път поне аз да видя такъв успех на българския баскетбол, защото наистина си заслужава“, споделя Дерменджиева.
Баскетболистките са посрещнати като национални герои. Самата Ваня Дерменджиева сравнява пристигането на отбора с това на футболистите от САЩ'94.
„Имам медали от балкански и европейски първенства. Участвала съм на световното в Бразилия и съм била на много места по света. Но 1980 г. е върхът в моята кариера. Усещането на олимпийски игри не може да се обясни. Човек трябва да е присъствал, за да знае.“
„Аз лично имах една книжка, на която пишеше „Партийно поръчение“. А вътре пишеше: „Другарката Ваня Дерменджиева да се класира до трето място на олимпийските игри“. И си пазя всичко от Москва.
А там бях в една стая с Диана Дилова-Брайнова. Тя е от първи отбор, който спечели олимпийски медали. Нещо, което тогава ми направи впечатление – в олимпийското село във всеки вход имаше една жена, която следеше кой влиза и кой излиза – мъжете не можеха да влизат при жените. Колежките от Куба обаче вече имаха закачки със свои съотборници и отиваха зад блока да се целуват и прегръщат.
Ние имахме наложен режим, който всеки гледаше да спазва. Всяка вечер обаче като започнаха да се печелят медали отивахме в една голяма дискотека и празнувахме“, споделя легендарната баскетболистка.
"За първи път разказвам тази история – на един от мачовете водим с две точки и има две десети от секундата останало време. Аз съм вече на пейката, защото бях излязла за пет лични нарушения и трябваше да се реши дали да се изпълняват два наказателни удара или топката да се вкара отстрани.
И аз естествено настоявах да се изпълняват наказателни удари, за да добавим още точки. Другите искаха топката да се внесе отстрани. И понеже всички ме дърпаха отзад, да ме спрат да говоря, имам един жест, който никак не е приятен с ръката към моя колежка. Но това беше, за да ѝ кажа, че има две десети от секундата."
Със същото желание и перфекционизъм, с които ниже кош след кош на игрището, Ваня Дерменджиева се отдава и на спортната журналистика. „По-лесно ми беше да играя баскетбол, отколкото да бъда журналист. Избрах тази професия по предложение и исках да съм близо до спорта.
Имам интервюта с много известни спортисти. За мен с известния спортист не е самоцел да направя интервю, снимка или нещо друго. Той е човек, какъвто съм и аз. Ако мога да отлича едно интервю, това с Гойко Митич.“
Ваня Дерменджиева отправя призив към младите журналисти: „Един журналист е длъжен да провери новина от поне два независими източника. И ако има спор, трябва да даде думата и на двете страни. Човек трябва да се образова. Но най-важното е да си добър човек.
Едно от нещата, които много ме дразнят, е когато журналист каже за един спортист, че е на 100% готов. Няма как един човек да е готов на 100%. На 90% или 99% може, но на 100% няма как“.
Откровена, благодарна, уважителна – това са трите думи, с които Ваня Дерменджиева описва себе си. Но само три думи не стигат на нас да опишем баскетболистката, която се превърна в икона на България. От Хасково до Москва нейното име ще се носи вечно.
Снимки - Личен Архив
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
