Тя е една от Голямата седмица на българския женски баскетбол — седмица, която пишеше история.
Диана Дилова-Брайнова е част от онова поколение, което не се задоволяваше с малките победи, а преследваше върховете — поколението, донесло на България сребро в Монреал ‘76 и бронз в Москва ‘80. Поколение, което превърна невъзможното във възможно и вписа имената си завинаги в олимпийската митология.
На клубно ниво, тя остава вярна на едно име — Локомотив София. Единствен клуб, една любов, една емблема. Екип, който облече като момиче и продължава да защитава и до днес — вече като негов президент.
„Най-голямата трудност беше квалификацията във Варна. Първо, ние вече имахме един медал зад гърба си и едно участие на олимпийски игри и от нас се искаше на всяка цена да се класираме за олимпийските игри в Москва.“
Очакванията са тежки, отборът трябваше да докаже, че Монреал не е случайност, а закономерност.
„В Москва се искаше много повече от нас. Бяха ни предупредили, че ще хвърчат глави, ако не се класираме, и квалификацията беше много трудна.“
Сякаш спортът спира да бъде само спорт, а всяка минута в залата се превръща в битка за чест и бъдеще.
Преди 45 години до нея рамо до рамо са: Петкана Макавеева, Пенка Стоянова, Пенка Методиева, Надка Голчева, Снежана Михайлова, Красимира Богданова, Ваня Дерменджиева, Силвия Германова, Евладия Славчева, Ангелина Михайлова и Костадинка Радкова.
„В Москва като отидохме, нямахме никакъв проблем, само срещу сръбкините се затруднихме и ги бихме с 2 точки. Всички останали отбори, изключвайки СССР разбира се, всички отбори ги биехме с лекота.“
Ангелите на Иван Гълъбов започват с категорична победа над Италия — 102:65, след това губим от домакините — 83:122, надиграваме последователно Куба — 84:64, Унгария — 90:75 и Югославия — 81:79, а на финала — отново срещу съветската стена — 104:73.
„Ами награждаването! Велико е това да застанеш на почетната стълбичка, на олимпийски игри — велико е. Няма по-велико нещо от това.“
Там, където времето спира. Там, където вдишваш химна като въздух... Поколения маратонки са стъпвали по подиумите, но само избраните знаят — това е миг, който не остарява.
„Като се връщам назад, това е като някакъв сън. Като много хубав сън, от който се събуждаш и се чудиш дали това действително се е случило, или не си го сънувал. Тогава не можехме да осъзнаем какво сме постигнали.“
„О, да, всяка една си имаше суеверие. Първо задължително едната влизаше с левия крак, другата с десния.
Едната се кръсти, другата гледа какво е сънувала. Аз бях тази, която даваше тон за песен обикновено — тръгвахме на „Тих бял Дунав“ и непосредствено преди залата започвахме да пеем „Боят настава“ и то така ни надъхваше това.“
„Ние сега се чуваме по телефона, събираме се, ходим на театър, на ресторант. Няма празник, няма рождени дни, които да забравим, и всяка една се обажда на другата, честити и — познаваме си децата, познаваме си и внуците вече“, не крие емоциите си Дилова.
Тя не само е част от най-значимите успехи в родния женски баскетбол. Тя продължава да бъде гръбнак, посока и сърце за спорта, който я направи легенда.
Някои хора просто играят баскетбол. Други — го превръщат в история.
Снимки: Личен архив
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
