17 ноември 1993 г. е един от най-щастливите дни в моя живот. За 90 минути на "Парк де Пренс" официалният език беше българският.
Знаех състава на Пеневата чета наизуст, пред очите ми са асистенциите на Любо и Балъков и лудата еуфория в 90-ата минута. Те бяха моите герои. Знаех къде и кога са родени, кога са се женили, имената на децата им, номерата, с които играеха в клубовете си.
Емо Костадинов беше Господ, знаех дори любимата му песен - "Love Hurts" на Назарет.
И как, по дяволите, стигнахте дотук!? Франция спечели още следващото световно първенство през 1998 г., а ние само назад и надолу се настанихме удобно 30 години по-късно на дъното - на футбола, морала, на географията. Сами да затваряме стадионите за феновете и след това да ги атакуваме с водни оръдия. За нищо не си давам спомените от 1993-а, но тези сега, не са моите герои.
И да, Господ отдавна не е българин. А снощи дори ни показа среден пръст...
