1993 година. Франция едва се съвзема от кошмара на "Парк де Пренс". След злокобната нощ на 17 ноември страната преосмисля цялата си концепция за футбола. Създадени са юношески центрове, привлечени са най-талантливите деца, прилага се модерна методология. Резултатът - световна титла на домакинския мондиал 5 години по-късно.
2000 година. Националният отбор на Белгия се лута в продължение на двайсетина години и е бледо подобие на силния тим от 80-те. Местната федерация сформира работна група, скоро планът вече е в ход. Учредени са елитни спортни училища с гъвкава програма, която позволява тричасови тренировки всеки ден. Налага се единна схема на игра (4-3-3), а треньорите непрекъснато повишават квалификацията си. Безплатно. Днес Белгия е пример за успешна футболна реформа, а академиите бълват футболни диаманти.
2004 година. Слабото представяне на Германия на няколко поредни големи първенства провокира коренна промяна. Открити са 121 регионални детски футболни центъра (общият им брой нараства до 366 с годишен бюджет 130 милиона евро), където иначе пренебрегвани момчета получават шанс да бъдат забелязани от големите клубове. Силните фигури в националния отбор - Юрген Клинсман, Йоахим Льов и Оливер Бирхоф - компенсират липсата на таланти от световна класа с по-задълбочена подготовка за всеки мач и акцент върху колективната игра.
2019 година. България стартира кампанията си за Евро 2020 с две незаслужени равенства срещу посредствени съперници и на практика губи шансовете си за класиране. От последното участие на голям форум са изминали 16 години. Никой не отваря дума за реформи, нито се отчита някакъв системен проблем. Селекционерът Петър Хубчев е доволен, че отборът е втори, т.е. на позиция за класиране. Силните фигури – Борислав Михайлов, Йордан Лечков, Емил Костадинов – фокусират вниманието си върху някакъв слух относно треньорския пост и използват определения като „саботаж”.
Само да отбележим за протокола – България никак не е малка страна (за европейските мащаби), футболът невинаги е отражение на политическите и икономически процеси в съответната държава (Албания например игра на Евро 2016), а националният отбор може да изглежда прилично и без играчи във водещите клубни шампионати (да кажем Косово от двубоя в понеделник вечер).
Хората от лъскавите офиси в „Бояна” дълго ще ни убеждават в обратното, но именно те носят вината за тази катастрофа. Там обичат да се оправдават с политиката на клубовете, с липсата на средства и с експлозивното развитие на съперниците. Дори често се бият в гърдите – за прекрасните условия в новата база, за присъствието в някакви комисии на УЕФА и дори с комични кандидатури без стадион.
Тръпнем в очакване ръководителите на тази поела към пропастта система да:
Надяваме се селекционерът Петър Хубчев (или неговият заместник) да:
Разбира се, нищо от това няма да се случи. Онези от нас, благословени с шанса да изживеят лудото американско лято, ще се спасяват в убежището на сладките спомени. Тези от по-младото поколение ще се мятат между отчаянието и плахата, но напразна надежда. Всички ние ще бъдем удостоявани с презрителни погледи при всеки неудобен въпрос. Ще си живуркаме в блатото на саботажите, слуховете и алъш-вериша.
Довиждане до следващия цикъл.
