на живо

Странен футбол в странно време

Кратки размисли за планирането и родния сблъсък за Суперкупата

Архив.
БГНЕС

В сряда вечерта по почти едно и също време и на точно 2320 километра разстояние се изиграха два мача за две различни Суперкупи – на България и на Германия. Горе-долу с причината се изчерпват и приликите между двете срещи между уж най-силните отбори в „А“ група и в Бундеслигата. А най-впечатляващата разлика изобщо не се касае нито до качеството на игра, до пълните трибуни, за настроението, приходите или церемонията по награждаване.

По никое време

Става дума за планирането – точно както и немската, нашата Суперкупа се реши точно на 13 август, но при нас бе между четвъртия и петия кръг на новия сезон. В Германия идния уикенд ще започне първият кръг от мачовете за Купата (някакви регионални и окръжни тимове ще започнат дълъг и труден поход към мач срещу кое да е име от елита), а сезон 2014-2015 на Бундеслигата ще стартира чак след седмица.

Да започнем малко по-отдалече – идеята на мача за Суперкупата е да срещне шампиона от редовния сезон и носителя на Купата (или финалиста при дубъл) и да се определи в директен сблъсък „кой кого“. Този мач по определение е за престиж, за шоу, за привличане на интерес. Лятото минава, сезонът предстои – какво по-логично от това, двата най-заслужили клуба да завършат старата кампания и да „открехнат“ завесата пред новата.

Да, ама не – тъй като едновременно някоя умна глава е решила родното първенство да започва докато големият футбол още е по плажовете, а и грандовете ни лесно се изморяват, сме сложили Суперкупата малко преди петия кръг. Като цяло, историята около този мач малко заприлича на латиносериал – все едно не е мач за чест, престиж и трофей, а е мъка неземна и никой не иска да се включи. Отначало срещата беше планирана за юли (не, не.. Ботев и Лудогорец нямаше да играят на Световно, щяхме само да „хванем вълната“), но после „на масата“ се появиха европоходите на нашите първенци и най-логичното беше Суперкупата да получи суперотлагане и да заприлича на някакъв странен междинен кръг.

Поне играчите да са ясни

Че БФС удобно ще отложи каквото трябва за когато трябва, не е тайна за никого. Точно затова и странният картон и заподозряното „съдийско рамо“ не учудиха никого. Но да кажем, че това можеше да се случи и през юли, и през септември, сигурно ще се случва и догодина. Но спокойно мога да си пожелая да има нещо, което не би трябвало да се случва – футболисти да не знаят за кой от двата тима ще играят преди мач за Суперкупата, след 5 официални мача в първенството и почти цяла европейска епопея.

„Странният случай с Юнес Хамза“ е класически пример за объркващ сценарий с елементи на пагубна грандоманщина – голяма звезда с голяма визитка идва в отбор с големи планове, чийто голям собственик обещава големи успехи, но преживява голяма криза и прави големи съкращения, заради тях звездата услужливо пропуска една шеста от големия сезон и европоход и се озовава при големия противник с още по-големите джобове и безмерно голямото самочувствие. Няма да се уморя да повтарям, че само тук отборите се правят не до, а изцяло в края на трансферния прозорец, и това е безумно. Няма как подобна политика да доведе до нещо добро, освен до добруването на мениджъри и комисионери, но това е друга тема.

Странни или странични фактори

Споменах подозренията в съдийско подпиране – още след мача клетникът Николай Йорданов получи незадоволителна оценка от съдийския делегат, а вчера стана ясно, че правата са му спрени, докато тече щателна проверка. Дали е дал картонът за симулация, оспорване на решение, обида към длъжностно лице или пък за пари и от страхопочитание към силните хора в и зад Разград е дълга и сложна тема, чийто отговор може би знае само Йорданов. Истината е, че изгонването на Александър Колев само „наля масло“ в огнената безсмислена ярост на Вили Вуцов и даде минимално и също толкова безсмислено предимство на Лудогорец. Един мач, изигран в правилното време, би привлякъл повече внимание и подобни грешки и/или подпомагания биха били по-видими, което пък ги прави още по-нежелани от цялата численост на съдийската общност. Но това е само теория, поне толкова имагинерна, колкото означаването на Лудогорец като национална кауза.

Поне в Разград са си научили урока и, след безумните обвинения в „липса на достатъчно патриотизъм“, този път отминаха журналистите, анализаторите, съдията и всички останали странични фактори без коментари и обвинения. Или е това, или Йорданов и екипът зад микрофоните са били „достатъчно големи родолюбци“ по разградския аршин, което пък от своя страна е още по-тъжно от това, че не можем да си планираме навреме Суперкупата.