Анди Мъри - олимпийски шампион по тенис, победител на „Уимбълдън” и №1 в световната ранглиста. Алистър Браунли - носител на титлата по триатлон от игрите в Рио 2016. Ник Скелтън - легендарен състезател по конен спорт, спечелил олимпийско злато на 59 години.
Така изглежда челната тройка на Би Би Си за спортна личност на годината във Великобритания. Какво ли им е било на гласуващите журналисти, след като представителите на страната спечелиха общо 67 отличия (27 златни) само в Рио? Да не говорим за успехите в останалите значими надпревари. И в дисциплини извън олимпийската програма - достатъчно е да споменем най-актуалното име в професионалния бокс Антъни Джошуа...
Утре е церемонията за „Спортист на годината” в България. Няма смисъл от плоски аналогии. Разбира се, че Великобритания е несравнимо по-богата държава с население над 60 милиона души. Няма база за сравнение и по отношение на ценности и стратегия в областта на спорта.
Излишно е да спекулираме и с класирането по медали от Сеул 1988. Само за справка - тогава България е седма сред нациите с 35 медала, а Великобритания е извън челната десетка (№12, 24 медала).
Бакалски сметки също не са необходими, но все пак - всеки от трите медала в Рио струва на българските данъкоплатци по 25 млн. лева (за подготовка през 2013-2016 г. са изразходвани 76 млн. лв.). Докато на Острова инвестират колосалните 350 млн. паунда (над 800 млн. лв.) за развитие на олимпийските и параолимпийските спортове в периода 2013-2017. Излиза, че всяко от отличията им е на стойност около 9,5 млн. лв. Тоест три пъти по-евтино от българските...
Няма как да не отбележим обаче, че (все още) поне в спорта ресурсите - финансови и човешки, не са всичко. Нека си спомним какво направи Исландия (350 000 жители) на Евро 2016 по футбол. А Бахамите (338 000 жители) произведоха шампион и сребърен медалист от олимпийските игри.
Спортната ни равносметка в края на 2016 година е тъжна. Много тъжна. На церемонията ще видим иначе отлични спортисти, повечето от които обаче са в графата „почти”. Фаворит за приза е сребърна медалистка от Рио. Кубрат Пулев стана шампион, но интерконтинентален. Григор Димитров победи Рафаел Надал, но после го наредиха сред разочарованията в тениса. Елица Янкова стъпи на подиума, но това не е голяма утеха предвид регреса в борбата.
И така нататък.
С това разполагаме, това избираме. Не ги обвиняваме. Не ги подценяваме. Напротив. Ами ако ги няма дори Мирела Демирева, Радо Янков и останалите? За съжаление вероятно ще трябва да си отговорим на този въпрос след няколко години. Или още след 12 месеца.
Иначе - честито на Анди Мъри. Честито и на Великобритания. Но нека островитяните не се надуват прекалено. Те накъдето са тръгнали, ние оттам се връщаме. А и ще им гледаме сеира, като започнат бойкотите на сърдити недооценени шампиони...
