Това не е обикновена история. Нито е историята само на един човек. Това е историята на Абу Омар Брамс и на стотици момчета като него, вербувани от ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта – б.а.).
Като Абу Омар в Европа има много. Роден е в Белгия. Майка му е местна, а баща му е от марокански произход. Семейството живее в предградието на Брюксел – Моленбек, придобило печалната слава на инкубатор на джихадисти.
Там, в сърцето на белгийската столица, на ръка разстояние от шикозните кафенета и красиви сгради, расте е Абу – момче, чиято първа и може би последна любов е футболът.
Страстта по играта превзема сърцето му покрай любимия отбор Барселона. През 2011 г., когато хлапакът е 13-годишен, семейството му потегля за Перпинян – френски град, на 180 км от каталунската столица. Майка му Жералдин сбъдва мечтата на отрочето си като шофира допълнителни два часа, за да го заведе на обиколка из стадиона и музея на „Ноу Камп”. Абу лети от щастие – има оригинален шал и фланелка на Барселона, както и спален комплект, ушит в цветовете и логото на клуба.
„Истинска фланелка от стадиона. Беше много скъпа, но си казах, че това няма значение и му я купих”, спомня си Жералдин. Днес, година след смъртта на Абу, леглото му все още е застлано с чаршафите от Барселона, а тениската му стои прилежно прибрана в гардероба.
„Всеки път, когато Барселона печели на терена, аз си казвам, че моето момче сигурно е щастливo”, признава майката, която дори не може да се помоли на гроба на Абу, защото тялото му е заровено някъде в покрайнините на летище в Сирия.
Питате се какво се е случило с него, нали?
Нека ви разкажем. Абу Омар Брамс живее с футбола до мига, в който съжалението постепенно не замени и последната му младежка мечта. До сетния си час така и не разбира какъв е – белгиец или мароканец? В родината му е дискриминиран, заради арабското си име. През лятото на 2013 г., когато навършва 18 той започва да търси работа. Явява се на десетки интервюта, на които му задават въпроси откъде е, защо носи точно това име, каква религия изповядва. Отпращат го с потупване по рамото, с дежурното обещание, че ще му се обадят за второ интервю. Това обаче никога не се случва. Младежът споделя с болка пред майка си, че се чувства нещастен и още по-страшното – нежелан.
„Не намирам своето място, мамо Когато съм в Белгия, ми казват, че съм мароканец. Когато съм в Мароко, се държат с мен като с чужденец. Къде е моето място?” Тези думи отекват и досега в съзнанието на жената, загубила най-милото си на тази земя – своята рожба.
Отритнат от обществото, уязвим и накърнен, Абу се сприятелява със сина на известен имам в Моленбек. Двамата стават неразделни, а скоро и фанатично вярващи, че тяхната мисия в живота е да защитават мюсюлманите по света.
Същата есен промяната в Абу вече е видима. Родителите му първоначално се радват, че той все по-често се моли, но съвсем скоро установяват, че това не са молитви, това при сина им е откровен фанатизъм.
Ужасът превзема дома им, когато откриват книги на Абу, предназначени да агитират невръстни деца към Сунитската джихадистка организация “Ислямски емират в Ирак и Леванта” (ИСИС). През ноември 2013 г. младежът казва, че подготвя своето отпътуване за Сирия.
„За млад човек, който няма среда, е лесно да се поддаде на манипулацията. С баща му опитахме да говорим с него милиони пъти, да го вразумим. Пробвахме всичко - с добро, забрани, наказания. Нищо не помагаше”, разказва майка му.
Тийнейджърът води люти спорове с татко си относно Корана. На 12 януари 2014 г. нещата в семейство Брамс ескалират. Баща и син се скарват жестоко. „Не си ти човекът, който ще ме учи на религия. Аз съм мюсюлманин, но съм по-възрастен от теб и имам повече опит”, спомня си думите на мъжа си Жералдин.
Абу бяга от вкъщи. И повече никога не се прибира. Това е последният път, когато родителите му го виждат. В миг на отчаяние, те търсят подкрепа от полицията в Брюксел, но напразно. След две седмици синът им е вече в Сирия. Първоначално им звъни и пише често, споделя, че иска да се прибере, но когато от ИДИЛ разбират, ограничават контактите му, следят кореспонденцията му и започват да контролират профилите му в социалните мрежи.
Жералдин се хваща като удавник за сламка за всеки пост на Абу в "Туитър". Два дни преди смъртта му тя вижда и последната му снимка. На плажа, с още две момчета, облечени всичките в камуфлажни дрехи. На пръв поглед, щастливи и безгрижни младежи. Но всъщност, професионални убийци, израснали в същите европейски държави, които днес се опитват да унищожат.
„Трябва да се гордееш със сина си. Той беше добро момче. Беше обичан от всички. Бори се като лъв.” Това анонимно съобщение Жералдин получава в деня, в който Абу загива, жертвайки себе си в поредния терористичен акт, организиран от Ислямска държава.
Жералдин не знае кога детето й, което преди 4 години по време на Евро 2012 следи футболните мачове онлайн, тайно през таблета си, се е превърнало в чудовище. „Имаше да взима изпити и му забраних да гледа телевизия. Това не го спря. Залових го да следи мачовете от европейското, скрит в стаята си”, спомня си жената.
Тя е категорична, че Абу е бил добра и състрадателна душа. Моли се за душата му. Всеки ден. Моли се и за всички почернени майки като нея. И за спасението на стотиците момчета като нейното, употребени в най-безмилостната и брутална война на нашето време.
