Спомням си точния момент, в който разбрах, че сме разорени. Все още виждам как майка ми е застанала пред хладилника. Изражението на лицето й.
Бях на шест години и се прибрах у дома за обяд в голямото междучасие. Менюто включваше едно и също всеки ден. Хляб и мляко. Когато си дете, дори не мислиш по този въпрос. Но предполагам, че това е всичко, което сме можели да си позволим.
През въпросния ден се върнах вкъщи, влязох в кухнята и видях майка ми с кутия мляко пред хладилника. Както обикновено. Но този път тя доливаше нещо в кутията. След това я разтърси. Не разбирах какво става. Мама донесе обяда и се усмихна, сякаш всичко е наред. Но аз изведнъж се досетих.
Тя смесваше млякото с вода. Нямахме достатъчно пари, за да си позволим мляко през цялата седмица. Бяхме разорени. Не просто бедни. Разорени.
Баща ми беше професионален футболист, но по това време се намираше в края на кариерата си и парите се бяха изпарили. Първото, което трябваше да отрежем, беше кабелната телевизия. Край на футбола. Край на мача на деня. Край на всичко.
После се прибрах една вечер и лампите бяха изключени. В определени моменти оставахме без ток за две, дори за три седмици.
Исках да се изкъпя, но нямаше топла вода. Майка ми загряваше вода в чайника и се налагаше да се поливам с чаша в банята. От време на време мама трябваше да заема хляб от пекарната. Хлебарите познаваха мен и малкия ми брат, затова й позволяваха да пазарува в понеделник и да плаща в петък.
Знаех, че се борим за оцеляването си. Но когато я видях за разрежда млякото с вода, бях наясно, че всичко е приключило. Това беше нашият живот.
Не казах нито дума. Не исках да я стресирам. Просто изядох обяда си. Но се кълна в Бога - в този ден си дадох обещание. Сякаш някой ме събуди. Знаех какво точно трябва да направя. И какво щях да направя.
Не можех да гледам майка си да живее така. Нямаше начин.
Хората във футбола обичат да говорят за силни характери. Е, аз съм най-силният пич, който някога ще срещнете. Защото си спомням как седях в мрака заедно с брат ми и майка ми. Как прошепваме молитвите си. И мислех, вярвах, знаех... Ще се случи!
Запазих онова обещание в себе си за известно време. Но след няколко дни заварих мама да плаче. Тогава й казах: "Мамо, това ще се промени. Ще видиш! Ще играя футбол в "Андерлехт", при това съвсем скоро. Всичко ще се нареди. Вече няма защо да се тревожиш".
Бях на шест.
Попитах татко: "Кога можеш да започнеш да играеш професионален футбол"?
Той отговори: "На шестнайсет".
Казах: "ОК, шестнайсет тогава".
Така щеше да стане. Точка.
Нека ви кажа нещо. Всеки мач, в който съм играл, е финал. Мач в парка - финал. Мач в детската градина - финал. Говоря дяволски сериозно. Опитвах да разкъсам топката при всеки удар. С пълна мощ, никакъв финес. Нямах новата ФИФА (б.р. - популярна компютърна игра). Нямах "Плейстейшън". Не се мотаех наоколо. Беше въпрос на живот и смърт.
Когато започнах да раста все по-висок, някои учители и родители се съмняваха в мен. Никога няма да забравя, когато за първи път ме попитаха: "Хей, на колко години си? Кога си роден?"
Бях на единайсет, играех за детския отбор на "Лиерс" и бащата на дете от противника буквално се опита да ме спре да изляза на терена. "На колко години е това дете? Къде е личната му карта? Откъде изобщо е то?"
Помислих си: "Как така откъде съм? Роден съм в Антверп. Аз съм от Белгия".
Баща ми не беше там, защото нямахме кола. Бях сам и трябваше да се справя без чужда помощ. Отидох и взех личната си карта от раницата. Показах я на родителите, те започнаха да си я предават един на друг, да я изследват и проучват.
Кръвта нахлу в главата ми и си помислих: "О, сега ще убия сина ти. Щях просто да го убия, но сега ще го унищожа. Ще реве през целия път, докато го возиш към дома".
Исках да стана най-добрият футболист в историята на Белгия. Това беше моята цел. Не добър. Не страхотен. Най-добрият. Играех с много гняв. Заради най-различни неща. Заради плъховете, които тичаха из нашия апартамент. Заради това, че не можех да гледам Шампионската лига. Заради погледите, които ми хвърляха родителите на другите деца.
Бях на мисия.
Когато станах на дванайсет, вкарах 76 гола в 34 мача.
Вкарах всеки един гол с обувките на баща ми. Щом краката ми пораснаха достатъчно, започнахме да ги споделяме.
Един ден се обадих на дядо ми - бащата на мама. Той беше един от най-важните хора в живота ми. Беше връзката ми с нашите корени в Конго, откъдето идват мама и татко. Казах му в слушалката: "Да, наистина се справям добре. Вкарах 76 гола и спечелихме титлата. Големите отбори ме забелязват".
Обикновено той винаги ме разпитваше как вървят тренировките. Но този път беше някак странен. "Да, Ром. Това е страхотно. Но можеш ли да ми направиш услуга?"
"Разбира се, каква?"
"Можеш ли да се грижиш за дъщеря ми, моля?"
Спомням си, че се почувствах адски объркан.
"За мама? Да. Ние сме добре. Ние сме супер".
"Не. Обещай ми. Можеш ли да ми обещаеш? Просто се грижи за дъщеря ми, ОК?"
"Разбира се, дядо. Обещавам".
Пет дни по-късно дядо почина. И тогава разбрах какво е имал предвид.
Днес това ме натъжава наистина много. Иска ми се да бе живял още четири години, за да ме види как играя за "Андерлехт". Да види, че съм спазил обещанието си. Да види, че всичко наистина е супер.
Казах на майка ми, че ще го направя на 16.
Закъснях с 11 дни.
24 май 2009 година.
Финалът на плейофите. "Андерлехт" срещу "Стандарт" Лиеж.
Това е най-лудият ден в живота ми.
Но нека задържим за минута. В началото на сезона рядко влизах в игра за юношеския отбор до 19 години. Чудех се как така ще подпиша професионален договор на 16-ия си рожден ден, когато непрекъснато съм резерва.
Затова се обзаложих с нашия треньор.
Казах му: "Ако ме пускаш в игра, ще вкарам 25 гола до декември".
Той се засмя. Всъщност ми се присмя. Предложих му облог. Той се съгласи, но се закани, че ако не вкарам 25 гола до декември, ще ме закотви на пейката. Аз пък поисках, ако успея, той да почисти всички ванове, които откарват момчетата от тренировка по домовете.
"ОК, имаме сделка".
"И още нещо - ще ни правиш палачинки всеки ден".
"Добре".
Това беше най-глупавият облог, който някой някога е правил.
Вкарах 25 гола до ноември. Преди Коледа се подухме от палачинки.
Нека това ви бъде за урок - никога не се бъзикайте с момче, което е гладно!
Подписах професионален договор с "Андерлехт" на 16-ия си рожден ден - 13 май. Първото, което направих, беше да купя новата ФИФА и пакет за кабелната телевизия.
Беше към края на сезона и си почивах у дома. Но тази година битката в белгийската лига беше ожесточена - "Андерлехт" и "Стандарт" Лиеж имаха равен брой точки. Затова трябваше да играят плейоф за титлата.
Гледах първия мач вкъщи като фен.
В деня преди втория ми се обади треньорът на резервите.
"Здравейте?"
"Здравей, Ром. Какво правиш?"
"Отивам да ритам в парка".
"Не, не, не, не, не. Веднага тръгвай към стадиона. Нужен си на първия отбор. Сега."
"Йо... Какво? Аз?"
"Да, ти. Тръгвай незабавно".
Буквално спринтирах в стаята на татко и му казах да се размърда. Гледаше ме невярващо.
Никога няма да забравя как влязох в съблекалнята и как домакинът ме попита: "ОК, хлапе, кой номер искаш?"
"Дай ми номер 10".
"Няма начин. Момчетата от школата са с 30 и нагоре".
"Добре. 3+6=9 - яко, нали? Дай ми 36".
Същата вечер в хотела батковците от отбора ме накараха да изпея песен на вечеря. Дори не помня какво пях. Главата ми бе замаяна.
На другата сутрин един приятел дошъл да ме търси у дома. Искал да ритаме навън. А мама му казала: "Той вече е навън и играе".
"Къде играе?"
"На финала", отговорила тя.
Когато стигнахме до стадиона, всичките ми съотборници слязоха от автобуса с костюми. Освен мен. Аз носех ужасен анцуг, а телевизионните камери бяха насочени право в лицето ми. Разстоянието до съблекалнята бе 300 метра. Може би 3 минути пеша. Щом влязох в съблекалнята, телефонът ми полудя. Всички ме виждаха по телевизията. Получих 25 съобщения за 3 минути.
Единственият, на когото върнах обаждането, беше най-добрият ми приятел. "Брат, не знам дали ще играя. Нямам представа какво става. Просто гледай телевизия".
В 63-ата минута треньорът ме пусна в игра. Дебютирах за "Андерлехт" на 16 години и 11 дни.
Загубихме финала, но аз бях на седмото небе. Изпълних обещанието към мама и дядо. Точно тогава вече знаех, че всичко ще бъде наред.
През следващия сезон едновременно играех в Лига Европа и завършвах последната си година в гимназията. Ходех на училище с огромен сак, защото следобед трябваше да хващам самолет. Спечелихме титлата с огромна преднина, а аз станах №2 в анкетата за футболист на Африка. Пълна лудост!
Всъщност очаквах всичко това да се случи, но не и толкова бързо. Медиите ме натовариха с огромни очаквания. Особено в националния отбор. По някаква причина просто не играех добре за Белгия. Не се получаваше и това е.
Но, хайде стига! Бях на седемнайсет. Осемнайсет. Деветнайсет!
Когато нещата вървяха добре, четях похвали във вестниците и ме наричаха Ромелу Лукаку, белгийски нападател.
Когато нещата не вървяха толкова добре, ме наричаха Ромелу Лукаку, белгийски нападател от конгоански произход.
Ако не харесвате играта ми, това е ОК. Но аз се родих в Белгия. Израснах в Антверп, Лиеж и Брюксел. Сънувах, че нося екипа на "Андерлехт". Мечтаех да бъда Венсан Компани. Започвам изречението на холандски и го завършвам на френски. Ще включа някоя дума на испански или португалски - зависи в кой квартал се намирам.
Аз съм белгиец.
Ние всички сме белгийци. Точно това прави тази страна толкова готина, нали?
Не знам защо някои мои сънародници толкова много искат да се проваля. Когато бях в "Челси" и не играех, те ми се присмиваха. Когато отидох в "Уест Бромич", ми се подиграваха.
Но няма проблем. Тези хора не бяха до мен, когато смесвахме млякото с вода. Щом не сте били до мен, когато нямахме нищо, значи не можете да ме разберете.
Знаете ли кое е забавно? Когато бях дете, пропуснах 10 сезона от Шампионската лига. Просто не можехме да си го позволим. Влизах в класната стая и всички говореха за финала снощи. А аз нямах идея какво се е случило. През 2002 година след "Реал" - "Байер" децата повтаряха "Боже мой, какво воле!"
Трябваше да се преструвам, че знам за какво говорят. Две седмици по-късно един приятел изтегли видеото с гола на Зидан и най-после го видях. Същото лято отидох в къщата му, за да гледам Феномена Роналдо във финала на световното първенство. Всичко останало от този турнир бяха истории, които чух от другите деца.
Сега играх на второто си световно първенство и знаете ли какво? Този път се забавлявах. Животът е твърде кратък за стрес и драма. Хората могат да говорят каквото си искат за мен и отбора.
Когато бяхме деца, дори не можех да гледам Тиери Анри по телевизията. Сега се уча всеки ден от него в националния тим. Стоя до тази легенда от плът и кръв, а той ми казва как да се движа по терена. Тиери е единственият човек на света, който гледа футбол повече от мен. Дискутираме мачовете от Втора Бундеслига, разбирате ли?
"Хей, Тиери, гледа ли схемата на "Фортуна” Дюселдорф?"
"Не ставай глупав. Разбира се, че я видях."
За мен това е най-хубавото чувство на света. И наистина, наистина много искам дядо да е наоколо и да види всичко това.
Не говоря за Висшата лига.
Нито за "Манчестър Юнайтед".
Не и за Шампионската лига.
Не за световното първенство.
Просто исках дядо да е тук, за да види живота, който имаме сега. Иска ми се да мога да го чуя още веднъж по телефона и да му разкажа...
"Видя ли? Казах ли ти? Дъщеря ти е добре. Вече няма плъхове в апартамента. Повече не спим на пода. Сега сме добре. Сега сме супер".
Вече не се налага да проверяват личната ми карта. Те знаят нашето име...
