Да си пръв в конкурентен спорт, какъвто е художествената гимнастика днес, е трудно! Но няма съмнение, че тя е такава!
Марина Лобач е първата олимпийска шампионка по художествената гимнастика. През 1988 година в Сеул този спорт прави дебют на Игрите. Родената в Беларус гимнастичка тогава е част от делегацията на СССР, а днес се връща към спомените за мечтаното отличие и пътя към големия триумф.
"Първото усещане е празнота. Не знаеш какво се случва, не осъзнаваш какво си постигнал. Нужно е време, за да го осмислиш. Вече е минало, успял си, а си мислиш, че всичко едва сега ти предстои. Спомените винаги са вълнуващи. Когато излизаш на килима с толкова зрители, си длъжен да не допускаш грешки. Осъзнавам какво съм постигнала едва сега, след толкова години", разказа тя пред bTV.
В Сеул Марина е само 18 години, но всичко ѝ се получава. В деня, в който печели олимпийската титла, се случва нещо малко, но много важно за нея, за да ѝ подскаже, че тя ще бъде шампионка.
"Като по-малка често си намирах съвсем случайно монети. Вярвах, че ми носят късмет и това ме правеше много спокойна и сигурна по време на състезания. В Сеул, в олимпийското селце, също намерих случайно монета и бях сигурна, че всичко ще бъде наред, както се и случи", заяви той.
Бившата гимнастичка си спомня с умиление за съревнованието между нея и българските гимнастички в онези времена. Признава, че школата ни е била много силна, а българките все едно са рисували по терена.
"Състезавах се с Бианка Панова и Адриана Дунавска. Често имаше съперничество между нас, както беше и на олимпийските игри. Българската школа беше много добра. В прехода от съветската, по-еднообразна гимнастика към по-интересната и динамична, пооткраднах именно от вас.", смее се Лобач.
Олимпийската шампионка от Сеул е родена през 1970 г. Детството си прекарва в малка къщичка с родителите си и двете си сестри. Когато е на 7, за първи път се докосва до гимнастиката и тогава всичко се променя.
"Израснах в едно малко градче до Минск – Смолевичи. Именно там бяха и моите първи стъпки в гимнастиката. Моя талант първо го забеляза известната треньорка Ирина Липарска. Впоследствие продължих да тренирам в Минск при Галина Криленка. Като повечето момичета, гимнастиката ме впечатли заради музиката, динамиката, танците пред огледалото. След това пътувах сe преместих в Минск. Виждах рядко родителите си. Винаги, когато можеха, идваха да ме подкрепят и бяха много емоционални", казва тя.
Бащата на Лобач е дърводелец и проявява въображение за първите ѝ уреди в гимнастиката.
"По съветско време имаше само български, дървени обръчи, както и дървени бухалки. Поради тази причина, баща ми изработи първите уреди, които първоначално бяха много тежки и често. Когато ги изпусках, чупеха огледалата. Първите ми уреди продължават да стоят в дома ми, за да ми припомнят откъде съм тръгнала."
Гимнастиката също продължава да бъде част от живота на Марина. Сега тя е съдия и има школа, в която подготвя младите грации. Признава обаче, че, въпреки непрекъснатото развитие на спорта, открива и някои недостатъци.
"Гимнастиката винаги е била сред спортовете, които вълнуват медиите. На всеки 4 години обаче сменят правилника. Поради тази причина ми е трудно да кажа дали гимнастиката преди или сега е по-добра. За мен в днешната гимнастика липсва повече артистичност и красота", категорична е тя.
Шампионката коментира и българския ансамбъл, като отличи съчетаването на сложни композиции, изящество и емоционална музика, които превръщат изпълненията на момичетата на Весела Димитрова в истинско изкуство.
"Техните композиции са много интересни и сложни. Това е и причината през последните години да взимат призови места. Правят една различна, много динамична гимнастика", хвали ги Лобач.
И днес мечтите на олимпийската шампионка са свързани с художествената гимнастика.
"Бих искала художествената гимнастика да продължава да се развива, за да бъде интересна за всички, свързани с нея – спортисти, зрители. Искам те да се вълнуват с нея и най-важното да живеят с нея"
