За близки хора се пише най-трудно. Поне при мен е така. За нея обаче ще пиша. С цялото си сърце. И с огромно щастие и благодарност. Че в живота си съм я имала до себе си. В детството. В годините, в които имаме нужда от примери. И от вдъхновение. А тя винаги е била вдъхновение.
Остават няколко часа до края на нейния юбилей. 80! Наистина не мога да повярвам, че става на осем-де-сет. Велика цифра е това и още по-велика, достолепна възраст. Вчера, когато ѝ се обадих по телефона, за да я върна „малко“ назад във времето ме изумиха две неща:
Духът на шампиона: Вероятно той никога не си отива, когато го имаш.
Острата като бръснач памет: „Влади, ама аз си спомням всичко бе, лельо, аз до ден днешен ходя на работа и правя сметки в сервиза при Ицето (б.а. Христо Томов).
Светла Несторова е от забравените български спортни герои и от също така, от десетилетия забравените и винаги стояли в незаслужена сянка български баскетболни герои.
Светла Несторова обаче за мен е просто леля Светла.
Една от най-близките приятелки на майка ми, каквато си остана и до ден-днешен. Съпруга на един от най-близките приятели, които баща ми имаше късмета да има в своя едва 48-годишен земен път (Светла Несторова е съпруга на една от легендите на българската водна топка Васил Томов, който ни напусна внезапно през 2003 г. – б.а.).
Живеехме години наред през два етажа разстояние. Къде у тях, къде у нас. Всички луди купони за Нова година се правеха или у нас, или у тях. И те, и моите родители, с още няколко спортни семейства на известни личности от националните отбори и от ЦСКА.
И днес, когато имам привилегията да ѝ пожелая честит рожден ден и за първи път аз да направя нещо за нея и да стопля нейното сърце, се сещам колко много неща е направила тя за мен. Вероятно не знае и не подозира. Благодарение на нея аз се влюбих в баскетбола. Знаех, че тя е играла и е била супер добра. И това ми беше останало в моята детска глава.
После, когато самата аз попаднах в баскетболната зала, тя беше първата, която винаги намираше време за някой-друг съвет:
„Да не си мислиш, че е лесно. И да не ми се огъваш там. Здраво стърваш и това е. Няма да им се даваш. Няма да си висока, знаеш, това значи, че трябва да си бърза. Работи здраво. Дай да ти видя стрелбата. Боли ли те? Е, мен колко пъти ме е боляло. Ще видиш един ден, че сутрин, когато ставаш от леглото и теб ще те боли, ама ще си е струвало. Ела навън да те видя за 5 минути как стреляш.“
Тази жена ми е промивала раните по краката и ръцете. Бърсала ми е сълзите, когато загубих баща си. Стискала ме е в обятията си, поради същата причина, докато не спра да плача. Превръзвала ми е разбитото сърце при първата несподелена любов: „Да знаеш, че един ден ще се смееш с глас като се сетиш, че си ревала заради този мухльо.“
Носила ми е дрехи, които милата ми майчица, останала на 40 години вдовица не можеше да си позволи да ми купи. Обличала е мен и брат ми от чужбина поради същата причина. Въобще, все много лични неща, които днес споделям за пръв и последен път. Правя го, защото всеки, който намери време да прочете този текст заслужава да разбере що за човек е Светла Несторова отвъд големите успехи, които сме затрупали с тонове прах в годините.
Най-сладките моменти за мен бяха, когато с майка ми ме допускаха за малко на техните следобедни кафета. Това си беше забранена територия и можех да вляза, само ако съм поканена. Слушах и попивах разни женски хитрости и си мечтаех някой ден, когато порасна, да бъда поне толкова готина, като нея. И да имам нейният червен маникюр.
Не знам дали съм успяла. Знам, че я обичам с цялото си сърце, защото и нейното стана на парчета за един миг. Съдбата е жестока към най-силните хора. Знам, че обичаше чичо Васко с цялото си сърце. И че все още го обича така. И че винаги ще го обича така.
От изчезваща порода. Човек от други, достойни времена. Жена с чест. Жена, която цял живот върви с високо изправена глава. Това, което винаги ме е поразявало при нея е самообладанието и умението да си владее емоциите. И не, това никога не е било студенина. Това е класа. Това е сила. На характера, на духа.
Да, ще стигнем и до успехите ѝ в баскетбола. Те са неизбежни, но ги оставих за накрая. Защото човещината, тя е важното. И ако всяко дете има в живота си по един такъв пример, тогава ще живеем в по-добър свят. Вчера я слушах и не исках да затварям телефона. Днес, когато ѝ честитих, ѝ пожелах след 10 години, когато се чуем за нейните 90, тя да ми разкаже със същата точност за онези славни години със Славия.
Например, че баскетболът не е първата ѝ спортна любов. Плуването е. Тренирала е в басейна на 22-ро, а е учила първо в 19-то, където всички треньори са се надпреварвали да я спечелят за техните спортове. Тя обаче избира плуването, упорита е и този труд съвсем скоро ѝ носи първо отличие – златен медал на кроул от държавното първенство във Варна. После, баскетболът излиза на преден план. На 13, тя вече е в женския отбор на галактическия отбор на Славия с галактическия треньор Димитър Митев.
Тази жена е играла на два европейски финала: 1963 г., когато триумфира със Славия в КЕШ и през 1965 г., когато „белите“ губят и остават със сребро. Има седем шампионски титли на България: шест от тях именно със Славия, една с Академик София. Купите на България не успях да ѝ преброя така, както тя днес не успя да преброи всички свои бивши съотборнички и съпернички, които ѝ се обадиха по телефона.
„Направо беше чудо. Свят ми се зави. Звъняха ми непознати номера, питам ги една по една кои са, толкова бях щастлива да се чуем след години наред, в които си бяхме изгубили дирите“, споделя леля Светла с грейнал глас.
Не откъде да е, а от ефира на любимата ѝ телевизия bTV. Когато разбрах, че всяка сутрин тя си има ритуал и гледа сутрешния ни блок, вече знаех какво трябва да направя. С помощ от колеги:
„Добре, че все още не бях станала и си лежах. Като се видях и си чух името и направо паднах“, разказва ми тя.
Един толкова хубав 11 февруари. Ден, в който едно българско момиче на 22 извърши подвиг и донесе олимпийски медал на България в биатлона - Лора Христова. Ден, в който Линдзи Вон публикува първи снимки от болницата в Тревизо, които не са за хора със слаби сърца. Раздробената кост в левия ѝ крак е фиксирана по системата Илизаров – същата, която в края на 80-те години спаси крака на баща ми ужасяваща катастрофа на магистрала „Тракия“.
Щастлива е. Децата ѝ са край нея. Внуците ѝ са край нея. Душата ѝ е пълна с гордост.
Днес се усмихвам. И съм признателна. И ѝ благодаря.
