Ако тишината имаше кожа, в неделя (8 февруари) в Кортина, тази кожа беше съдрана до кръв. От болка. И от ехтящи в планината вопли.
Ако воплите имаха нокти, агонията на разпaрчетосаното тяло на Линдзи Вон трябва да е изтъргало до черна пръст пистата „Олимпия деле Тофане“ в неделя.
Място, заради което тя си позволи да повярва отново в олимпийската мечта. Трасе с рекордните 12 победи за Световната купа за американката, разрязани по равно като със сладкарски нож: 6 в спускането, 6 в Супер Г.
Каква ирония, нали?
Докато пиша тези редове, лекарите в неврохирургията на болницата в Тревизо чакат Вон да се събуди. Фрактурата на бедрена кост на левия ѝ крак ги притеснява. Те я оперират за втори път в рамките на 24 часа.
„Къде е тръгнала? Та, тя е на 41, отдавна трябваше да е в пенсия!“
„Тя кара ски, защото не знае какво да прави с живота си.“
„Тя кара ски, защото няма мъж, няма и деца.“
„Тя е болна на тема слава и величие.“
„Тя е самовлюбена в себе си, егоцентрик.“
Това са само нищожна част от коментарите, които прочетох за Линдзи Вон. На български език. По принцип не чета какво мисли стадото. Не си губя времето с мнението на анонимници. Вълнуват ме хора, от които имам какво да науча.
Но за Вон четох. Проведох си социален експеримент. Прочетох десетки коментари и на английски под постовете на най-авторитетните световни медии. Поразително възхищение. Почит като пред икона.
„Причината, поради която Линдзи Вон пострада толкова тежко, е същата която ѝ донесе ореола на една от най-великите за всички времена.“
„Олимпийските игри са все още живи, защото я има Линдзи Вон. Дух от друга вселена.“
„Трябва да има универсален глагол на всеки език на този свят, който да звучи така: Вон“
Кога осакатяхме така отчайващо? Кога оковите на социалните мрежи изпраха безвъзвратно способността ни да мечтаем, да бъдем смели, да бъдем свободни?
Дали да застанеш на старта за един последен танц. Или да се завиеш на топло с одеялцето от магазин за 1 евро на дивана. Дали да гледаш към небето, където те гледа майка ти, която е изгаснала в ръцете ти за 12 месеца с ALS и да опиташ още веднъж? Или да си обуеш топлите чорапи и да си кажеш: Абе, по-добре не.
Този свят е болен. От най-страшната болест: болестта на прекършения дух.
Гледам през прозореца, докато цял ден търся време да напиша тези редове. И виждам едни и същи хора. С прегърбени рамена, свъсени вежди, с носове, забити в земята. Еднакви са. Като по калъп са.
Едни и същи хора от новото нормално. Работят едни и същи работи. Оплакват се от едни и същи несгоди, които могат да преодолеят. Ама ги е страх. Ядат една и съща храна. Ровят в едни и същи телефони. Гледат едни и същи сериали. Възпитават по един и същ начин децата си.
Горките деца. И те са същите. Прегърбени, бледи, уплашени, суркат се навън без цел и посока. Все тая им е. Баби и дядовци им носят чантите за училище, че им тежат. Ще се изгърбят. Тежат тези чанти. Майки и татковци ги дундуркат като пеленачета, бинтоват ги все едно са останали без пръст, а то било един мазол. Спират ги да не спортуват, че залата е много далече, в басейна е студено, а на стадиона има сняг. Избират частните им учители. Избират гимназията им. Избират университета им.
Общество с ампутиран дух осмисля времето в метрото с телефон в ръка, хулейки един от най-великите шампиони в историята на човечеството. Размахвайки пръст, че така не се прави. И това е напълно в реда на нещата в живия живот у нас, но ми навява дълбока тъга.
Бунтувам се, защото за ампутирания дух сме виновни всички. Без изключение. Бунтувам се, защото твърдо вярвам, че дали ще лазиш, или ще летиш, зависи от родителите ти. Ако те са с протъркани панталони от наколенки, то твърде вероятно е и твоите да са така до живот.
Не знам колко от тези апотеози на тема кое е правилно и кое не в този живот са прочели думите на Линдзи Вон в навечерието на последния ѝ танц в Доломитите. Химн на благодарността към майка ѝ и баща ѝ и към техните завети. По живот.
„Майка ме научи на силата на духа и позитивното мислене. Баща ми - на упорит труд и устойчивост. Ще застана на старта и ще знам, че съм силна. Вярвам в себе си. Знам, че шансовете са срещу мен, но знам и че все още вярвам.“
И Линдзи Вон тръгна с брилянтен старт и каране (думите принадлежат на легендата в ските Александра Майсницер – б.а.). Тя нямаше План Б за топло одеяло и чорапи. Тя имаше само План: Всичко, или нищо. Така, както е било винаги. Нищо ново за Вон. Така е било цял живот. Не можеш да очакваш от сърцето на шампиона посредственост. За обикновените хора, това не е посредственост. Това е лудост. Но точно това дели великите шампиони от всички останали, които не са родени за величие, а за диван, одеяло и топли чорапи.
Не ме разбирайте погрешно. Имам превъзходен диван у дома. Имам си и любимо одеяло. Само чорапи нямам. Обичам да ходя боса. Така оставам здраво стъпила на земята. Но това, което никога няма да разбера е защо сме толкова уродливо хапливи срещу всеки, който е успял. Такива сме не само срещу Вон. Такива сме срещу най-великите български спортисти на момента, в който паднат. Налитаме ги като лешояди мърша.
Майка ми и баща ми ме научиха, че няма труд, който не се отплаща, че никой няма право да ти казва какво можеш и какво не можеш и че само от смелостта на твоето сърце зависи как ще го живееш този живот. Научиха мен и брат ми, че когато най-силно те боли, тогава най-силно трябва да натиснеш газта. И да я прегазиш тази шибана болка. Научиха ни на чудовищна вяра. Никой не ни е носил чантите, никой не ни е бърсал сополите, никой не е драматизирал заради някое разбито коляно, или глава.
Линдзи Вон направи своят избор.
И полетя.
Със смелост без филтър.
С над 130 км в час.
Напук на осакатеното общество, в което някой все още си мисли, че жената на 41 е стара и е време на пенсия. Напук на заешките сърца, които се пръскат от ужас, че никой нормален не застава на старт със скъсана връзка на коляното.
Колко от вас, диванни експерти са преживявали скъсана връзка на коляното?
Чели сте във Фейсбук какво е, или сте късали? Знаете какво е усещането? Играл е скалпела и за вашето коляно? Виждали ли сте как изглежда бедрен мускул на оперирано от скъсана предна връзка коляно?
Това не е за хора със слаби нерви. На такива като вас, обикновено е нужна силна упойка и за поставяне на пломба. Ако мернете, като се събудите от упойка как от бедрения ви мускул не е останало нищо, а всичко там е само кост и кожа, ще трябва мама да е наблизо, за да ви спасява.
Опорката, че зловещото падане на Линдзи Вон е заради хлабавото ѝ коляно, е нелепа. Вон падна заради всичко друго, само не и заради това коляно. И още нещо: Нали не си мислите, че нещата на олимпийски игри се случват така: Линдзи решава, че ще стане капитан на космически кораб и я пускат да подкара космическия кораб? Зад гърба на тази изумителна жена стоят цяла армия от най-добрите медици в света: ортопеди, травматолози, физиотерапевти, невролози, треньори, ръководство на американския олимпийски комитет.
И още, и още.
Нали не забравяте, че преди официалния старт, Линдзи Вон имаше тренировъчни спускания на същата тази писта? Не казвам, че не е имало риск. Когато летиш със 130 км в час, риск винаги има. Не казвам и че ако беше здрава, нямаше да има коренно различна тактика за това спускане. Казвам само, че отвъд елементарното мислене и лепенето на етикети, истината зад успеха и неуспеха на всеки велик шампион е винаги различна от истината, до която се стига от дивана.
Линдзи Вон е един от последните мохикани на едно безвръзвратно отминало време. Време, в което силата на човешкия дух, жаждата за живот, волята за победа, онази невидима линия, която те изправяше на крака всеки път, когато си паднал пребит, раждаше могъщи хора. Всепоглъщащи като енергия личности. Хора, които движеха света и придаваха смисъл.
Линдзи Вон е учебник по всичко онова, което няма да откриете във Фейсбук. Линдзи Вон е изумителната нишка, която може да ни остави поне частица от това, което вече си е отишло и отстъпило място на прегърбените рамене и примиренческото живуркане в права линия. Уви, няма по-сигурна смърт за сърцето от правата линия.
Докато хейтърите ще продължат да говорят от дивана, Линдзи Вон летя към мечтата и под необятното небе на майчицата си със 130 км в час. Да, летя само 13 секунди. Но летя към олимпийската титла. Духът на тази жена отказва да живее наполовина и това я прави символ на олимпийския дух и на все по-пробитите олимпийски ценности.
Величието не пита дали е удобно.
Да застанеш в последния старт от живота си със скъсана връзка не е лудост.
Избор да не позволиш на страха да определя границите ти.
Историята ще помни смелостта ѝ. Хейтът ще се разтвори в тишината.
Защото когато една легенда тръгне по склона, светът не пита „Защо“.
И се учи (ако все още може).
Глагол на име „Вон“.
Все още, сега и завинаги, Линдзи Вон.
