Разговорът с Лоида Забала е празник на живота. Истински, неподправен, смел. Дори когато думата „смърт“ се появява неведнъж, тя не тежи — защото Лоида говори за нея така, както говори за всичко останало: спокойно, честно и с усмивка.
Същата усмивка, с която носи шапка на Дядо Коледа по време на интервюто. Същата, с която приема диагнозата „нелечим рак“ и продължава напред.
Лоида Забала — 20-кратна шампионка на Испания, европейска шампионка, петкратна участничка на параолимпийски игри — е от хората, които не просто оцеляват. Тя живее. И то на пълни обороти.
„Тази година ще съм у дома за Коледа, със семейството си, а не в болница“, казва тя, а очите ѝ светят. За някои това е дреболия. За нея — победа.
Ракът е с нея от две години. Четвърти стадий. Девет мозъчни тумора. Метастази. Диагноза, която променя всичко. И все пак — през 2025 г. Лоида два пъти чупи националния рекорд по вдигане на тежести и силов трибой в категория до 67 кг. Вдига 105 килограма. Нещо, което изглежда немислимо, когато след първото лечение едва повдига 40.
„Ракът ме направи по-добър спортист и по-добър човек“, казва тя.
В началото не може да стане от леглото. Лекарствата я смазват. Девет тумора в мозъка не ѝ позволяват дори да тренира. Но когато получава разрешение… всичко се променя. Силата я няма. Остава волята. И тя е достатъчна.
Лоида започва отначало. Буквално. 40 килограма. Болка. Изтощение. И огромна благодарност, че все още е жива. „Когато загубиш нещо, тогава наистина го оценяваш“, казва тя. И тази благодарност се превръща в гориво.
Тя „хаква“ тялото и ума си — разхожда кучето, за да произвежда серотонин, тренира за ендорфини, прегръща близките си за окситоцин. Не отрича страха, но не му позволява да управлява.
Мечтата ѝ е ясна: Параолимпийските игри в Лос Анджелис през 2028 г. Шести игри. След тях има настроена аларма в телефона си. Надписът гласи: „Все още си жива“. „Надявам се да я видя и да празнуваме“, казва тя. И никой в стаята не се съмнява, че ще го направи.
Най-трудният момент за нея не е болката. Не е страхът. А майка ѝ. Единственият път, когато гласът на Лоида се пречупва, е когато говори за нея. „Най-болезненото е да виждам как тя страда.“ Заради това Лоида е подредила всичко — предварителни медицински указания, донорство, ясни решения. Не от отчаяние, а от любов.
„Не искам семейството ми да преминава през агония. Тялото е просто черупка. Ако мога да помогна на науката — още по-добре.“
Тя не бяга от смъртта, но не ѝ позволява да засенчи живота. За Лоида всеки ден е подарък. Всеки разговор. Всяка тренировка. Всяка прегръдка.
Пътят ѝ никога не е бил лесен. Загубила е функцията на краката си на 11 години. Преживяла е насилие. Многократно ѝ е чувала „Няма да стане! Няма да си шампион! Няма да отидеш на параолимпиада. Няма да вдигнеш повече от 80 кг." А тя? Тя е направила всичко това. И още.
Когато трябва да свали 11 килограма за Париж 2024, всички казват, че е невъзможно. Лекарства, задържане на вода, изтощение. Последните дни — сауна, кърпи, сънища за вода. Кантарът спира на 50,00 кг. Точно толкова, колкото трябва. Тя е на подиума. Самото ѝ присъствие е медал.
„Границите са там, за да бъдат преодолени“, казва Лоида.
Днес Лоида живее така, както много хора само си обещават, че някой ден ще живеят. Не отлага кафето с приятел. Не чака „по-добър момент“. Не приема времето за даденост.
„Всички имаме срок на годност“, казва тя. „Просто си мислим, че е по-дълъг.“
Желанието ѝ за следващата година е просто: майка ѝ да бъде щастлива. Да посрещнат празниците у дома. Заедно. Без болнични коридори...
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
