Без съмнение гребането е един от най-тежките спортове, особено като говорим за професионален спорт.
Вторият гост в рубриката „Българите на олимпийския връх“ на предаването "Тази сутрин" печели всичко още преди да се качи на спортния Олимп. Тя е световна (2003, 2002) и европейска шампионка (2007), Спортист номер 1 на България за 2002 и 2008, Спортист номер 1 на Балканите за 2007, бронзова (Атина 2004) и сребърна (Пекин 2000) медалистка от Игрите.
През 2008 г. в Пекин тя преживява онзи най-велик миг в живота на всеки спортист – да се качи на олимпийския връх. Тя е Румяна Нейкова!
„Един спортист трябва да иска олимпийския връх. Защото всеки тренира, мотивиран е, но вътре в себе си трябва да го има това желание за изява, този стремеж да достигнеш олимпийския връх. От съвсем малка исках да бъда олимпийска шампионка. Състезавала съм се с всяко едно неща и винаги съм искала да бъда първа. Като малка съм гледала олимпийските игри 1984, 1988 г. Награждаванията на българските спортисти страшно много ме впечатляваха! Исках да приличам на тях!“
Румяна Нейкова участва на олимпийски игри 5 пъти. Дебютът ѝ е през 1992 г. в Барселона, когато завършва на девето място като част от българската четворка скул. През 1996 г. в Атланта е осма, този сама в лодката.
„Това е трупане на опит за спортиста. Да може в него да влезе олимпизма, пеперудката, която ще те завладее, ще те кара да се състезаваш и да влизаш в трудни битки. Да видиш Карл Люис, който си виждал само по телевизията, да се храниш с него на съседната маса… Това е олимпизмът! На едно място се събират всички спортисти от всички държави! Винаги, когато съм била в олимпийското село, с нашата делегация, всички са заедно, събират се, за да могат да гледат изявите на всеки един българин. Като семейство!“
Каква е цената на олимпийския връх? При Румяна Нейкова можем да го измерим в километри. А от нейния отговор ще ви падне шапката!
„Всеки един спортист, за да стигне до елита, трябва да направи доста километри във всяка година. За всички години, в които съм спортувала, километрите са 170 000 – 175 000 км. Доста пъти съм сменила маслото на двигателя“
Един от най-драматичните епизоди в кариерата на Нейкова е от Игрите в Сидни през 2000 г. Тогава тя е главна, но трагична героиня в… спортен грабеж. Съперничеството ѝ в гребния канал с Екатерина Карстен е едно от най-паметните за всички фенове на спорта. В Австралия съдиите присъждат златото на родената в Беларус, но състезаваща се за Германия спортистка след фотофиниш.
„Това е началото на моята кариера. Тогава спечелих първия си олимпийски медал и втори медал при жените. Те изписаха два пъти, че аз съм първа, сменяха на таблото. Бях много уморена. Не очаквах да стана първа, не тръгнахме с такава нагласа, но на финала беше моя ден“
В Пекин, когато олимпийската титла вече е в ръцете на Нейкова, тя трябва да се бори с… болката.
„На този старт застанах с една единствена цел – златото. Усетих умората в момента, в който пресякох финалната линия. Нямах сили, адреналинът ме държеше с отворени очи. Пет минути не можех да изляза от лодката. Президентът Първанов дойде да ме поздрави, а аз не го виждах, попитах „Вие кой сте?“
Спортният връх не се изкачва само с физически сили, а и с лишения. Понякога от тях страдат най-близките, в случая на Руми Нейкова – синовете ѝ Емил и Марио. Днес те вървят по стъпките на майка си.
„Нормално е в едно такова семейство спортът да присъства всеки ден и час. Те винаги са били част от моята подготовка. Видели са какво е големият спорт. Имаше тренировки, в които Емил е молил баща си да спра. Опитахме се да разубедим да тръгнат към гребането. Марио сме го записвали на всичко само и само да му хареса нещо друго като поле за изява, но… не. И той избра да тръгне по нашия път.“
„Децата са ми липсвали винаги. Това са моментите, лишени от моето присъствие към тях в стремежа на майка им да се изявява. Те са го усещали. Това са едни от първите години в живота на един човек и, когато майка им не е до тях, те са я очаквали“
Заслужават ли си тези лишения? Има ли кой да ги види? Оказва се, че да!
„Признанието на българския народ го има и съм благодарна. Хората се радват на българските спортисти и това е много мило от тяхна страна като жест“
