Не, не съм объркал резултата. ЦСКА се завърна в Европа и победи швейцарския "Амрисвил" с 3:1, което не е точно „чиста победа“ в стилистиката на волейболните резултати. Но всъщност „армейците“ направиха нещо още по-голямо и важно. Чистата победа бе на трибуните, в съзнанието на всеки „червен“ фен (независимо зад кой от двата футболни клуба стои), в мнението на съперника, и изобщо в главата на всеки спортен запалянко у нас. „Чиста победа“ е да си платиш дълговете, да разчиташ на себе си, да предизвикаш логиката с мач в най-голямата родна зала, да се бориш за своето име без нечестни и нечисти средства...
Историята на клуба на Сашо Попов е с толкова драматични и дори трагични елементи, че чак не изглежда реална, а написана от даровит сценарист със садистични увлечения. Години наред без приходи, без издръжка, без чужда помощ, в студена или чужда зала, без заплати и с дребни джобни, без прекъсване, разчитащи само и единствено на себе си, култовият Попов и неговите момчета създаваха чудеса, макар и самото им съществуване да се оприличава на истинско чудо. Неволята накара Сашо Попов да се превърне от треньор в администратор, директор, маркетингов специалист, спедитор, дискаунтър, дори в търговец на бира – и всичкото това, за да може ЦСКА да живее. Най-добрият цитат е на един приятел и голям помощник на отбора напоследък – „волейболистите на ЦСКА са истински гладиатори, и то не само защото се борят като лъвове на арената, а защото го правят гладни“.
Шегата настрана – неслучайно вчера по време на мача Радостин Стойчев повтори култовото си изказване отпреди години, че на Попов трябва да му се издигне паметник. Треньорът на ЦСКА диша и живее с клуба, а в сряда вечерта се видя, че същото важи и за момчетата му. Недостижимият Смилен Мляков бе като картечница, макар след мача сам да призна, че „е стар, счупен“. Като изобщо намесих годините – капитанът Ивайло Стефанов преживява поредна „младост“, макар да може да е баща на съотборници и съперници. „Бързата ръка“ на Христо Цветанов няма нужда от повече похвали. А заедно с тях качества показват и младоци като Влади Станков, Яни Георгиев, Мартин Божилов – изобщо тим, който заслужава подкрепа.
Видя се и на трибуните – без миг тишина, без секунда спокойствие за съперника, огромната агитка не спря с песните, а стотиците деца в „Арена“-та видяха спорта такъв, какъвто трябва да бъде. Нямаше и помен от всички негативни страни на „футболното фенство“, нямаше ги тъжните нюанси от „червената футболна схизма“, където братя и приятели са един срещу друг, нямаше обиди, насилие, вулгарности. Имаше само един отбор по пътя към забравеното величие и близо 5000 души зад него.
Още нещо показателно в един цитат от преди мача: „Пожелавам победа на ЦСКА! Надявам се максимално добре да защитят реномето си на един от най-добрите клубове в България. Отивам утре в „Арена Армеец“ и ще подкрепя ЦСКА“. Чии мислите са думите, на някой верен „червен“ фен. Всъщност не – точно обратното, не президента на ВК "Левски" Владимир Николов. След като „сините“ също записаха важен успех в евротурнирите, Владо намери доблест да подкрепи вечния враг.
Ден по-късно Сашо Попов също поздрави съперника за важната победа. Толкова ли е трудно нещата да са истински и логични – да сме съперници, но и да държим един на друг и да се уважаваме? Волейболът ни показва правилния пример, и с отношението, и с всичките малки елементи на мача в сряда, и с големите очаквания за близкото бъдеще, които (по някаква неразбираема случайност за българския спорт) не са без покритие.
Сигурен съм, че след седмица ЦСКА няма да се подведе и ще продължи напред, а на осминафиналите момчетата с червени фланелки ще бъдат подкрепяни от още повече фенове. Не само на ЦСКА, но и на волейбола, че и на драматичните истории с щастлива развръзка, които ни карат да вярваме в доброто.
