Светът тръпне в очакване на световното първенство по лека атлетика. Шампионатът започва в петък в Юджийн, щата Орегон, и в него ще вземат участие около 2000 състезатели от над 200 държави. Дотук, нищо необичайно. Световното по лека атлетика е най-мащабното спортно събитие на планетата, след олимпийските игри.
Необичайното е, че в цялата тази бройка има само един български представител – Милица Мирчева в маратона. Без да се заровя в дебелите книги, не се сещам за друго първенство на планетата, на което да сме имали толкова малък „отбор“. Преди 3 години, в Доха, бяхме с шестима. В Лондон, през 2017-а – с 8, толкова заминаха и за Пекин две години по-рано. Мога да връщам така до самото начало, но по-добре да се фокусираме върху настоящето и бъдещето.
Настоящето не изглежда розово. Едно наше момиче в маратона, макар и в зверската конкуренция на спорт като леката атлетика, не говори добре за българския спорт. Далеч сме от годините, в които чакахме отличия от такива първенства. Показателен е фактът, че последният златен медал за България от световен шампионат е от 1995-а година, когато триумфира Стефка Костадинова. Изводът – има нещо сбъркано в цялата система. И за съжаление, не страда само леката атлетика.
Истината е, че има поне пет обективни причини, за да нямаме още хора в Юджийн. И петте са свързани с контузии, операции и проблеми на атлетите, на които обикновено разчитаме за призови класирания. Мирела Демирева се възстановява от разкъсване на бедрен мускул. Колегата ѝ в сектора - Тихомир Иванов, претърпя операция в началото на годината и тепърва набира скорост. Надеждите ни в тройния скок – Габриела Петрова и Александра Начева, също се завърнаха след хирургически интервенции. Миналата през ада в последната година Ивет Лалова така и не откри летния сезон, но от нея никой няма право да иска нищо повече от това, което направи за България през всичките години на пистата.
Бъдещето сякаш изглежда по-добре, особено ако тези, от които зависи нещо, приемат ситуацията като сериозно предупреждение. Вземам за отправна точка трите медала, които България завоюва на европейското за юноши и девойки до 18 години. Хора като Лъчезар Вълчев, Васил Русенов и Пламена Чакърова безспорно са бъдещето на българската лека атлетика. Към тях може да добавим още поне петима, които показаха, че имат място в световния елит, ако запазят темпа си на развитие.
Знаем обаче, че у нас често нишката се къса именно при крачката между юношеския и мъжкия спорт. Надявам се в това отношение нещата да се подобрят, както и в цялостния подход на държавата към развитието на високи спортни постижения.
Защото иначе рискуваме на следващото световно, в графата български участници, да има една голяма нула.
