„Едвам сдържам сълзите си, защото зная колко болка, мъка и сълзи има зад този резултат”. Това ми каза в събота вечерта треньорът Радостин Тодоров, след като състезателката му Даниела Тодорова, която му е и сестра, подобри личния си резултат и постави национален рекорд на параолимпийските игри в Рио.
"Едвам сдържах сълзите си, защото знаех тайната на изстрадалия полет на копието, което Даниела прати на 19.54 м".
В статистиката от параолимпиадата тя ще остане българката с пети резултат в дисциплината на групата с нейното увреждане. Петите не вземат медали, макар че в голяма част от случаите ги заслужават повече.
Като се прибере на летището в България, няма да е най-търсеният събеседник за синхрон от журналистите, ако те изобщо дойдат да я посрещнат, разбира се. Това пето място обаче е със стойността на медал, но за да се види блясъкът му, трябва просто да се махне булото на тайната му.
На параолимпиадата в Пекин през 2008 г. копието носи на Даниела бронзов медал. Четири години по-късно, на параолимпиадата в Лондон, тя класира шеста, но заедно с финала идва силна болка в дясното рамо. Оттогава започва и мъчението. Оказва се скъсано сухожилие на рамото на дясната ръка, което е най-сериозната травма за копиехвъргач. А оперира ли се рамото на такъв спортист, той или не се връща в сектора, или пък го прави, но вече не е същият. Да, ама не!
Заради предстоящо тогава световно първенство в Лион 2013 г. Даниела отлага операцията. Състезанието издържа благодарение на обезболяващи и дори печели сребърен медал. След световното обаче хирургическата намеса е наложителна. Оттогава са минали 2 години и 10 месеца, като за възстановяне след подобна интервенция са нужни две.
Не си мислете обаче, че в този период е спирала състезанията, защото ако беше така, днес нямаше да е в Рио. Само за последната година се е връщала с медали от трите големи състезания – световните игри в Сочи, световното първенство в Катар и европейското в Гросето. Как ги е печелила, тя си знае. В този период обаче, за да щади рамото, си докарва контузия на лакетя на същата ръка. Така от началото на тази година се редуват месец тренировка с два месеца възстановителни процедури. И така до Рио, където в събота Даниела се състезаваше с 12 копиехвъргачки.
Повечето й съпернички бяха и с по-малки увреждания, защото са обединени групите F55 и F56 (едните в инвалидни колички, а другите с увреждания, които в повечето случаи им позволяват да ходят/). За съжаление параолимпизмът и справедливостта често не живеят под един покрив. Та нашата параолимпийка трябваше да се справи с още едно предизвикателство.
Нито болката, нито несправедливостта, обаче спряха полета на копието й. Момичето от Казанлък направи най-доброто си хвърляне, при това на най-важното състезание.
„Животът ми е копие”, това ми беше казала тя на първата ни среща преди две години. „Няма успех без болка”, каза още същия ден. Две години по-късно вече станах свидетел на казаното пак в един ден. Ето затова класирането на Даниела е с по-голяма стойност от медал.
Представянето й – истински подвиг и вдъхновяваща история за силата на духа. Шапки долу! И моля за вашите аплодисменти за най-бляскавото пето място и най-красивия полет на българското копие в Рио.
