Николай Антонов-Таланта. Покъртителната история за една паднала звезда поляризира мненията и разпали страстите в предизборната седмица.
Човекът, надбягал Карл Люис и Бен Джонсън, днес живее като клошар в родния си Разград. Дори камерата на bTV не го спря да се хвърли в уличен бой - по собствените му признания за 20 лева.
Опит за самоубийство, въоръжени грабежи, арести, хазарт, наркотици и алкохол - Таланта отдавна е в калта. И явно е неспособен да се изправи.
Кой е виновен за този кошмар наяве? Според мнозина отговорът е очевиден и леко дежурен - държавата, която не се грижи за големите си шампиони. Други сочат самия Николай, тръгнал по наклонената плоскост въпреки - или заради - славата и парите. Трети хвърлят отговорността върху близките му.
Присъди се раздават лесно. Особено когато за миг се докосваме до нечия чужда съдба, преди да продължим по собствения си път.
Смяната на режима заварва Антонов на 20 години - в разцвета на силите си и устремен към върха. Следват световна титла и прозвището Най-бързия бял мъж на планетата.
Новият крал на спринта се къпе в извора на благоденствието - през ръцете му минават буквално милиони. За зла участ това се случва успоредно с разтърсващия преход от желязната дисциплина към падането на оковите. И с отварянето на дискотека „Юлита” в Студентски град - лъскав символ на младата демокрация.
Именно там Николай пилее парите и таланта си. Редовно осъмва на дансинга, дори изпуска самолета преди европейската си титла. И въпреки това финишира на 4 стотни от световния рекорд на 200 метра...Какъв Талант!
Макар и бърз като вятъра, Ники не можа да избяга от самия себе си. От вируса на саморазрушението, който вероятно е заразил душата му още при появата му на този свят. Дългите му и чудовищно силни крайници го изстрелват пред легендите на леката атлетика, но хаосът в главата му неуморно го тегли към бездната. Проклятието на гения.
Днес Антонов е под земята. Буквално. Обитава мазе, в което те е страх дори да надникнеш. Заедно с приятелите си по чашка.
Някъде по горните етажи на същия блок живее майка му. Изтерзаната жена напразно се взира от балкона в очакване на чудо. Очите й вече са пресъхнали. А медалите на сина й - отдавна разменени срещу чаша или две.
И така - кой е виновен? Държавата? Едва ли. Ако приемем, че Англия например е еталон за отношение към големите спортисти, как тогава да си обясним жалките останки от някогашния футболен бог Пол Гаскойн?
Да сочим самия Николай също е нелепо. Та това е човек, забил нож в собствения си корем с намерението да сложи край на всички мъки. Не е и Прехода - той изпепели много човешки съдби, но други и по-адаптивни изстреля нагоре. Не са и близките му - спомнете си печалния образ на балкона.
Причини или оправдания – няма никакъв смисъл. Излишно е и да предлагаме непоискана помощ. Нека просто да помним онзи Талант, който летеше по пистата. А не клетникът, който не успя да избяга от себе си.
