Нова мода плъзна в социалните мрежи. В последните часове всеки втори споделя напоителни спомени на тема "Къде бях на този ден преди 27 години". Този научил голямата новина чрез черно-бял телевизор, онзи надул "Бийтълс" до дупка. Дали 10 ноември 1989 г. наистина е началото на прехода или ни изпързаляха с обикновен дворцов преврат - това е друга тема.
Двайсет и седем години по-късно светът е още по-динамичен и непредсказуем. Докато цъкаме с език заради Доналд Тръмп и избора на американците, на самите нас предстои вероятен пореден рязък завой в политическата обстановка. Настъпиха интересни времена, в които дори налудничав милиардер може да се превърне в господар на света. Може би това е неинформираното решение на риалити поколението. А може би хората просто отчаяно се стремят към някаква промяна.
На този фон българският спорт си остава дълбоко замръзнал в ледника отпреди 10 ноември 1989 г. Само че не в добрия смисъл на думата - онази система, която произвеждаше шампиони на конвейер, се дематериализира като голям завод след приватизация. Останаха само старите муцуни. Врели и кипели апаратчици, непоклатими при всяка власт и на завет и от най-незначителния полъх на промяната.
Здрава ръка, верни съюзници и умели задкулисни игри - тези динозаври оцеляват от цикъл на цикъл въпреки отчайващите резултати и купищата скандали. И веднъж годишно получават своята тлъста порция под формата на бюджет на федерацията, такси за домакинства и какво ли още не.
Валентин Йорданов например оглавява борбата още от 1998 г. Съблече трикото и направо седна в президентското кресло. Данчо Лазаров върти волейбола от 2001 г. насам, а актуалният му мандат изтича след световното първенство през 2018 г. - мондиалът, на който ще бъдем домакини съвместно с Италия, ще генерира бюджет от порядъка на 10 млн. евро. Добромир Карамаринов се разпорежда в леката атлетика от 2003 г. Тогава застъпи и Цеко Минев в ските. Борислав Михайлов оправя футбола ни от 2005 г.
А какво да кажем за същинските ветерани - през юли 2013 г. Пюзант Касабян бе избран за шести път начело на бадминтона, а поста заема от 1992 г. Стефан Китов насочва процесите в тениса на маса от 1997 г. И така нататък.
В дълговечното управление няма нищо лошо. Елизабет Втора е на британския престол от 64 години. Фидел Кастро дърпа конците в Куба от 56. Но понеже стана дума за избор и жажда за промяна, дали някога ще ги дочакаме и в родния спорт? Член след член, алинея след алинея изброените вождове се окопават все по-дълбоко и скоро ще могат да бъдат сменени само след въоръжен конфликт. Но какво да се прави, когато и избирателите продават гласа си на безценица - хайде не за кебапче, но за няколко топки и пищен банкет...
Оранжев перчем и скандален език - с Тръмп поне ще е интересно. А из канцелариите на родните спортни федерации се носи все същата миризма на мухъл. Онази отпреди 27 години, когато още научавахме новините по черно-белия телевизор...
