Имало едно време...
две малки момиченца със смели мечти.
Макар и крехки създания, те били твърдо решени да се преборят с коварна болест, наречена коронавирус.
Казвали се Ева и Стилияна. Заради медалите им ги наричали „Златните момичета”.
Благородният им жест да посветят отличията на медиците у нас ги превърнал в „Златните сърца на България”. Жест, подтикнат и от техния горчив опит да се сблъскат с коварната зараза дни преди да покорят европейския връх.
Спортният път на Стилияна Николова изглежда предначертан.
Родена в Кайро, в семейството на двукратната световна и европейска шампионка по художествена гимнастика Паулина Николова и национала по футбол на България Илия Николов, тя започва да си играе с лента и бухалки още преди да проходи.
"От бебе съм в залата... Казвали са ми, че много добре съм въртяла лентата, като съм била бебе. Сестра ми е започнала да ме тренира, когато съм станала на около 4 години.", казва шампионката.
Въпреки че по-голяма част от живота на Стилияна преминава в Египет, определя себе си единствено като българче и избира да се състезава за България.
"От малка много съм обичала България и винаги казвах на мама и на тати, че искам да съм в българско училище не за друго, а за да уча историята на България. Не мога да го обясня. Просто обичам България!", споделя Стилияна.
Едва на 13 г. е приета в националния отбор и заживява напълно самичка в общежитието на "Раковски", на 1600 км от близките си.
"Беше ми трудно, тъй като не знаех нито как се пуска пералня, нито как точно да живея сама. В началото много бях доволна, но като минаха вече около 3 седмици, месец и започна да ми е мъчно. Имало е тежки дни за мен, в които ми се е случвало да плача, да ми е мъчно, обаче доста момичета са ми помагали"
В близост до вълните на морето, през 2005 г. в Несебър, се ражда друга бъдеща шампионка - Ева Брезалиева. Записва се последователно на рисуване, спортни танци, балет и какво ли още не, но нищо не успява да я спечели така, както художествената гимнастика. Ева влиза в залата на 6 години. Прави го със замах.
Няма да забрави дебютното си състезание, когато претърпява и първото разочарование.
"Бях на 8 години, играх без уред и въже. Въжето си го изиграх много добре. Станах четвърта и си скъсах грамотата, за което много съжалявам – беше голяма грешка. Моята първа треньорка ме попита защо го направих и ми се скара малко, а аз: "Защото съм четвърта!" И тя каза: „Да, но така се израства – първо четвърта, после трета, втора, първа.”, разказва Брезалиева.
Тази случка ѝ помага да избере път, отдаден изцяло на заветното първо място. Ева живее в Несебър, учи в Св. Влас, тренира в Бургас. Обядва в колата, учи вечер между 21 и 23 ч., става сутрин в 07:00 ч. и повтаря рутината.
Всички лишения дават резултат. През октомври 2018 г. Ева е приета в националния отбор девойки.
По трънливия път към мечтите си, Ева и Стилияна имали верен спътник. Да пази гърба им на всяка арена – спортна и житейска, до тях винаги била Валентина Иванова.
Далеч от семействата си, в София Ева и Стилияна намират своята втора майка. Същото важи и за помощник-треньора Райна Тошева. Срещат се преди две години.
"Бях треньор в Щатите на девойки-ансамбъл година и половина. Просто реших, че искам да живея в България и че това е моето място. И се прибрахме... Емоцията е много голяма. Ние всичко преживяваме заедно – и сълзи, и щастие. Подходът ми към тях е по-приятелски, тъй като смятам, че децата на това поколение трябва да знаят защо. Да се отговаря на този въпрос, а не да се заставят – ти трябва да го правиш.", казва Валентина.
Иванова и Тошева са не просто треньори, а и педагози, които се опитват също да възпитат децата да бъдат добри хора.
Първото голямо изпитание за Валентина, Райна, Ева и Стилияна е на световно първенство за девойки в Русия през 2019 г. Това е и първото разочарование за отбора ни. И двете се връщат без медал, но както почти винаги – един провал често води до много по-голям успех.
През 2020 г. девойките ни излизат преобразени. В началото на годината печелят медал след медал от всички международни състезания. За да се стигне до март, когато пандемията от коронавирус удря света. Следват дълги дни на тренировки в домашни условия. Подготовката е напълно объркана, най-голямата цел през сезона – европейското първенство, изместено за ноември.
"За нас и два дни са критични и не можеш лесно да се върнеш във форма, а пък три месеца, това беше кошмар. Малко чупихме чаши, лампи, но нямаше как", споделя Николова.
4 седмици преди най-важното си състезание и Ева, и Стилияна се сблъскват с COVID-19 от първо лице. Първа симптоми усеща Брезалиева.
"Всичко спря пак, защото те трябваше да бъдат под карантина, съответно и ние - всички контактни хора трябваше също да сме под карантина.", споделя треньорът Валентина Иванова.
Преди да замине за Киев целият отбор е подложен на задължителните тестове за коронавирус. Резултатите се чакат до последно. Всички са негативни, освен този на помощник-треньора Райна Тошева, която няма възможност да е до момичетата в най-важния за тима ни момент.
Заедно успяват да се преборят за най-високото отличие на лента и първия златен медал за България на европейско първенство от 25 години насам!
"Тя винаги се е възхищавала на това, че съм световен шампион и хората толкова са ме уважавали и казва „Мамо, ти си световен шампион, ти си нещо голямо! Защо не вдигнеш главата, не се държиш по-гордо?”. Като беше по-малка аз ѝ казах „Стили, какво като съм световен шампион? Това е просто титла, награда за твоя труд, който си постигнала, оттам нататък ти си обикновен човек”. Аз няма да забравя, като бяхме малки, в момента, в който станеш какъвто и да е шампион, на другия ден се връщаш в залата и си наравно с останалите и продължаваш да се трудиш, защото това не е последното нещо, което можеш да дадеш на този спорт или на България или на когото и да било."
"Сега, когато се върна от европейското първенство, ми каза: "И какво от това, че съм европейска шампионка? Пак съм си аз, нищо по-различно! Много по-важно е да си добър човек, да си мил с хората, да си най-вече възпитан, отколкото да си някакъв шампион и да се държиш гадно с другите.", разказва гордата майка Паулина Николова.
В дъжда или под жаркото слънце, в залата, в калта или сами у дома – за успеха граници нямало. Ева и Стилияна били наясно с това, но по-добре от него знаели, че дори над най-големите успехи на пиедестал стои човечността.
Имало едно време две големи шампионки със златни сърца.
И двете са героини, но не от приказка, а в реалността!
