"Все едно са откъснали нещо теб. Все едно да ти вземат детето. Не ми е било изобщо тежко, че някой ми е взел медала или техните тривиалности. Най-много ми е тежало това, че няма да вдигам щанги."
Знаете ли колко е дълъг пътят до олимпийския връх? А, знаете ли колко бързо след олимпийската титла светът ви може да рухне? Понякога са необходими само няколко часа. И един мъж на 54 добре знае това. Един олимпийски шампион… за няколко часа.
"Не знам и аз какъв съм. Издържал съм няколко бури. 5-6 много сериозни със скорост над 300 км в час – помитат всичко. Изправял съм се пак, щом съм жив.", с тези думи продължава и се връща в годините назад.
Сеул ’88 – оставя най-ярката диря в българската олимпийска история. Извоювани са рекорден брой титли – 10. Имаме и още една. На едно 21-годишно момче - Ангел Генчев. Олимпийски шампион, но за малко. Титлата е отнета, медалът е върнат. Причината – уличение в допинг.
"След олимпийските игри доста жестоко се обърка животът ми, това салто направо се преобърна. Вече не съм обиден даже, все ми е тая. Тогава, като бях млад, не можех да го разбера защо го правят – една от тривиалните причини е за пари. 380 медала имах. Една голяма част съм подарил, други останаха в бившата ми жена. Аз не се впечатлявам много от дрънкулки. На олимпийските игри като погледнах медала си викам – той не е златен. После се наложи и да го скрия и след това зле тръгнахме с държавата – на изнудване."
След олимпийските игри, името на Ангел Генчев се свързва със затвори, грабежи и изнасилвания. Убеден, че в далечната 1988-а е похарчен в голямата игра на интереси, а хващането му с допинг е политическа поръчка.
"Направо ми отнеха всичко. Ти за какво мислиш, че ме вкараха в затвора... за изнасилване. Да се изгаврят тотално, поседях си и какво ли си викат – тоя го смачкахме. Първият път ме вкараха в затвора за изнасилване. Много странно, Майк Тайсън му дадоха 3 години и на мен ми дадоха. После за хиляди други глупости. По книга..., не знам, 8-9 ли са по тетрадки. Иначе да съм стоял не повече от 3-4 години на периоди. Водел съм се в затвора, но съм бил в залата. Е, не че ми е било лесно в затвора, особено в онези гладни години – сутрин и вечер бяла пържола. Демек сирене, в което няма мляко в него и сух хляб."
Днес щангистът живее скромно. В селце до родното му Търговище със съпругата си и 9-годишния си син. Работи във фабрика за зърнени култури.
"Ако не е тази фабрика, пак трябва да хващам пътя. За Германия ли, за къде ли, за нагоре ли или да сменям планетата. Какво да правя тука – да работя за 600 лева ли? От лъва не става мишка, лъвът предпочита да умре. Обидното е да стоиш далеч от детето и от съпругата си… от любимата си държава."
Редува титлите със затворите. Последният му престой зад решетките е през 2017-а в Разделна. Три дни след излизането си става световен шампион при ветераните в Барселона.
"Чувството беше поне наполовина, както беше като едно време. Защото човек сега вече емоционално е по-уравновесен и определено се зарадвах страшно много. Държал съм цяла България на крака. Едва ли някой толкова много ги е изправял след всичките световни титли. Всички от онова време, които са харесвали или не спорта, знаят кой е Ангел Генчев от онова време."
Откровенията на Ангел не са изповед, защото няма разкаяние. Има непреклонност, въпреки и заради всичко.
"1995 или 1996-а отивам на европейско. Вече бях абсолютно силен, бях се превърнал в супер сила. И дойде секретарката на Тамаш Аян (шеф на световната федерация по вдигане на тежести в продължение на 43 години), дойде, седна до мен и вика, ако участваш на състезанието,ще те хване на пробите. Викам "как няма да участвам, няма да взема квота за олимпиадата", - "Това е идеята, иначе ще станеш олимпийски шампион. Един път си наказван, втори път ако те хванат – ще е доживот". Тогава съм мислил за убийство, за неговото, цяла нощ. И ако не се бях напил, може би щях да имам в досието си и убийство, щях да съм отървал световните щанги от един изключителен боклук."
Безкомпромисен – както в спорта, така и в живота. А, на въпрос къде е Ангел Генчев днес, отговори така?
"Всъщност ми е все едно къде съм, стига малкият Димитър да продължава да ме радва и жена ми да продължава да ме радва – все ми е едно къде съм. Докато не се променят нещата и не започна отново да се занимавам с щанги, ми е все едно къде съм. Досега не съм имал предизвикателство, с което не съм се справял. Едва ли това ще е първото, не мисля, че изобщо ще има такова. Най-голямото е, но то не ми е по силите – човечеството. Да живея по-добре и по-нормално, а един ден може и да се завърна на подиума. Само за да стана олимпийски шампион и да си взема премията, която ми дължат."
Първичен и открит. Въпреки бурния му характер не крие сълзите си, когато се сети за онази 1988-а. И така вече 33 години. След разговор с човек като Ангел Генчев бушуват много емоции. Много от думите му те карат дълго да мълчиш, други да си дадеш сметка за колко малко можеш да се окажеш "на неговия" път. Защото разстоянието от "осанна" през затвора до склада за подправки понякога е само едно салто назад.
