Може ли баскетболът да ти е заложен генетично? Защо не?! Ако си син на легендите Цвятко Барчовски и Ваня Войнова, няма как да избягаш от съдбата си оранжевата топка да ти носи успехи. А ти да даряваш радост с нея... Или докато напътстваш другите как да я използват.
Преди седмица националният отбор по баскетбол се класира за финалите на европейското първенство, което ще се проведе през 2022 г. Подвигът не би бил възможен без сърцата игра на момчетата, но и без един човек - Росен Барчовски. Ако има някой, който да свърши тази работа, това е именно той. Росен Барчовски е селекционерът, кой осигури на България участие на европейски първенства последните 3 пъти - през 2022 г., през 2011 г. и през 2009 г.
Той е здраво стъпил на земята, но в същото време остава оптимист. Може би защото успехът му е добре познат, при това от ранна детска възраст. Когато баща ти е част от тима, който става пети на олимпийски игри (Мелбърн 1956), а след това дълги години е треньор на "лъвовете" и ЦСКА, когато майка ти е Примата на българския баскетбол, избрана за номер 1 на ХХ век... Тогава няма как да бягаш от съдбата си.
"Нямам лош спомен от майка ми. С баща ми съм имал тежки моменти. Но тя беше много мъдър човек, любящ човек. С нея само хубави неща. Много липсва на мен и на всички близки. При нея беше едно невероятно спокойствие, философия към живота. Тя много отдавна си отиде. Баща ми "Браво!" никога не е казвал. Не знам дали щеше да каже някоя добра дума, но щях да го видя в очите му. С неговата специфична критичност, той би бил доволен", сподели Росен Барчовски в предаването "Тази събота" седмица след големия успех.
И не само той носи тази шампионска кръв във вените си. Сестрата на Росен - Ивета, която живее в САЩ, също е минала през този път. И днес тя е една от най-големите му опори в живота и кариерата, а изненадващото "Здравей, батко!", предизвиква искрена усмивка.
"Гледаме, падаме, ставаме. Всичко правим заедно. С тази ситуация с коронавируса, добре, че има всичките техники, за да може да сме свързани. Емоцията е голяма. Аз смятам, че с него сме доста еднакви. Всички казват, че той е наследил повече на майка ми спокойствието, а аз съм по-скоро на баща ми. Доста неща си казахме след и преди победата. Той много добре знае колко много вярвам в него и колко много го подкрепям. Не защото ми е брат, а защото той знае как се правят нещата", заяви тя в специално включване отвъд Океана.
Иначе емоциите след класирането не стихват. Нито у Барчовски, нито в душите на момчетата, които играха страхотно при решителната победа срещу Латвия.
"Хем съм много щастлив, хем ми е малко неудобно. Не съм свикнал на такова внимание цяла седмица. Успехът е голям, но не сме станали чак европейски шампиони. Оценявам го това нещо. Това е страхотен импулс. Разглеждам го от тази гледна точка. Нацията ни е в тежка ситуация от доста време. Има нужда от този успех, който да сплотява и да зарадва душите. Баскетболът има нужда. Дано да го използваме като хората. Да се опитаме да се порадваме на момента", заяви селекционерът.
"Баскетболната общественост, фенове - и добронамерени, и злонамерени, почти не вярваха. В международния баскетбол също. Мисля, че само ние вярвахме. Може би е било фалшиво. Само това си говорихме: "Ще бием! Ще победим! По-добри сме!". Сами сме се възпитали за тази среща да се борим докрай. То си пролича. Губихме с 13 точки разлика в нискорезултатен мач като гости на много силен отбор с опитни играчи. Това е почти непреодолимо. За да сме го направили, значи много сме го вярвали и много сме го искали", добави още той.
Как се мотивира един отбор? Барчовски е категоричен - с личен пример! Дори понякога да е досаден!
"Даже ставам досаден, като човек на възрастен човек: "Ние така го правихме...", "Това-така". Каквото и да се случи, аз имам по 5 примера. Връщам се назад и анализирам как сме реагирали аз, отборът. Разликата е огромна, поколенческа. Това е в цял свят. Не знам дали въобще има някаква прилика - различни години, малко информация, по-малко пътуване, спортът беше уникален мотив. Сега е невъзможно това да се случи. Тогава, покрай спорта, можеше всичко - да получиш гражданство, да влезеш да учиш, да получиш апартамент, да изкараш казарма, да излезеш в чужбина за малко. Сега разликата е огромна. Публиката беше жадна да пълни залите и стадионите, защото нямаше информация. Тук-таме някой мач се предаваше по телевизията.", разказва той.
А защо е решил да тръгне по трудния път на родителите си?
"Никога не са ме "натискали". Аз почвах с различни видове спортове в училище - фехтовка, фигурно пързаляне, хокей на лед... После сам се насочих към баскетбола. Много тежи името на родителите. Това съм го казвал хиляди пъти. По-нормално е синът на цигуларите да стане цигулар, отколкото да стане автомонтьор", разсъждава селекционерът.
Заради тази тежест той не позволява на дъщерите си Ивета и Лора да се захванат сериозно с неговия спорт.
"Моите дъщери играеха баскетбол, талантливи бяха, стигнаха до девически национален отбор. Аз ги спрях, защото знам какво аз съм изживял. Щяха да изживеят същото. Предпочетох да се развиват в друга сфера.", казва той.
Въпреки строгия поглед, Барчовски има своята "слабост" - той се казва Денис, на 1 година е и нарича щастливия селекционер "дядо". "Денис бих го подкрепил за всичко!", категоричен е той.
Оказва се, че позитивното мислене е в основата на всички успехи! Да си сигурен, че може да победиш! Независимо кой е отсреща!
"Аз съм скроен така, че ако ще да играем с "Лос Анджелис Лейкърс" или "Реал" Мадрид, си мисля, че може да победим. Може да е глупаво, нереално, но така съм устроен!", разкрива малка част от тайната си той.
