на живо

Déjà vu или обичайният заподозрян

Последователната политика в Разград прилича на мазохизъм

Стойчо Стоев, когато празнуваше третата шампионска титла на Лудогорец.
БГНЕС

Нека ви опиша една съвсем хипотетична ситуация – имаме един отбор, шампион и носител на купата, с класи над останалите, има амбиции за пореден европейски пробив и играе сравнително добър футбол със сравнително добри футболисти и сравнително грамотен треньор. В началото на сезона отборът не изглежда и не играе както трябва, а в първия по-сериозен мач не губи, а прави равен (преди това е губил, но все едно). Часове след „хикса“ и дни преди реванша доскоро грамотният треньор е уволнен, а на негово място застава познато и неслучайно име, което трябва да „съживи“ амбициите на клуба и да зарадва жадния за европейско признание собственик.

Сигурно си мислите, че отборът е Лудогорец и става дума за уволнението на Стойчо Стоев от вчера? Не точно. Тоест почти прави сте – клубът наистина е този, но всъщност това бе сценарият, по който Стоев се появи в Разград. Ивайло Петев направи грешна стъпка срещу Любимец в първенството в комбинация с безлично реми у дома срещу Слован и това беше достатъчно, за да събере куфарите. Сега Стойчо Стоев направи същото, този път срещу Хасково и Партизан, а клубът реагира по абсолютно същия начин.

Може би всички анализатори, които през миналите години гордо кичеха разградския клуб с прозвища като „хегемон на родната сцена“, „национална кауза“ и „последователен в политиката си клуб“, са имали точно това предвид. Да демонстрираш абсолютно еднаква реакция на абсолютно еднаква ситуация си е последователност отвсякъде, но дали е правилно това?

За своите три години в елита на родния футбол Лудогорец наистина показа постоянство – три титли (някои на магия в последния кръг, някои изковани в „спорни мачове“, все едно), редица пословични декларации и две еднакви треньорски схеми. Ако за първото можем само да поздравим футболните функционери в Разград, за второто можем ехидно да се засмеем, но за последното по-скоро трябва да ги порицаем.

Миналата година им се „получи“ добре – треньорската смяна подейства, а българският шампион „се вдигна“ срещу Слован, после отборът се подсили с нови попълнения и записа страхотно представяне в Европа, с което помогна за поне две неща – за баланса на клубната си каса и за ранната демонстрация на турнирната несъстоятелност на останалите родни евробойци. Тази година щастливият край ще остане само мираж, просто защото няма как късметът и щастливото стечение на обстоятелствата да проработят отново. Не омаловажавам работата на хората в Разград ни най-малко, Петев беше свършил добра работа, Стоев се включи отлично, а Домусчиеви бяха осигурили перфектни условия и завиден комфорт. Но не става само с работа, трябва и акъл.

С две думи казано, дори и да дойдат Капело, свободният Мойс и още по-свободният Сколари, на 1 август 2014 те ще трябва да работят със същия увесил нос Безяк, ритащия кокалчета Светльо Дяков и доскоро безгрешния Владо Стоянов. Да, трансферният прозорец продължава до 15 август, но само в ЦСКА и Левски смятат за нормално попълването на нов отбор в последната му седмица. Това, което заварва Георги Дерменджиев, е същият отбор, с който Стоев миналата година оглави група в Лига Европа – селекция, достигнала своя таван и започнала свободно падане. С минимални корекции този състав можеше да е не в последната тройка на опашката на първенството, а на върха му (победа с разлика срещу Хасково и бойко 0:1 на „Тича“ звучат съвсем резонно за трикратен шампион, нали така).

Още в яловите 30 минути на първото полувреме на Лудогорец – Дюделанж би трябвало на всички в Разград да им е станало ясно, че или футболистите нямат стимул да играят (или имат стимул да не играят) или просто не могат. Миналият сезон доказа, че второто просто не е вярно, тъй като същите тези момчета изиграха 14 мача в Европа, в които записаха 8 победи. Тоест, вярно е първото, а ако Стойчо Стоев не може да им осигури стимул (или присъствието му е стимул за не-игра), то има не дни, а часове да го направи или неговото място вече не е там. Но тогава, в първия протоколен кръг, в средата на юли, във времето, в което футболните хора и отборите „сверяват часовника“ и имат време да (до)развият започнатото. Един уикенд (с домакинство срещу Марек) и три дни преди реванша с Партизан и най-важна стъпка през сезона не е време за изстрели в тъмното. Особено за втора поредна година и особено в посока на същата мишена – единствената смислена изява на родните отбори през сезона, а именно евротурнирите.

„Грандовете“ ЦСКА и Левски така и не разбраха това – поредни години започваха подготовка за сезона в края на лятото и използваха европейските мачове за обиграване на анонимници от широкия свят. Затова и се редуваха да отпадат кой от кой по-рано и се нагледахме на евроидиотии като Иртиш, Мура и Зимбру, а после мултимилионните им трансфери се доказваха срещу Любимец, Етър и Локо. Лудогорец можеше да бъде изключение, особено след миналия сезон и комбинацията от добра работа и доза късмет. Но явно и в Разград са се „заразили“ от тоталната алогичност на родния футбол. Или просто са последователни до мазохизъм.