"Здравей, тъмнина, моя стара приятелко… Дошъл съм да говоря с теб отново..."
В поетичния текст авторът Пол Саймън ни разказва за "хора, които говорят без да продумат, слушат без да се чуват, пишат песни, без глас да ги пее". С тази песен започва и историята, която ще ви разкажем. Една житейска съдба, в която има и тъмнина, и самота, и избори. Има и непреклонен дух, който ще ви накара да се замислите за изборите, които ежедневно правите в живота.
"Виждам на много по-късо разстояние и когато съм на пистата, нещата много се сливат заради самия терен, защото е много бяло и аз се пригаждам към него. В далечината винаги е неясно, едно размазано. Може би, като да сложиш прозрачен найлон пред себе си – така ми се виждат нещата. Можеше напълно да си загубя зрението, затова не приех последващи мерки.", споделя параолимпиецът Светослав Георгиев.
Светослав има катаракта, известна още като перде на окото. Процентът на намалена работоспособност при него е около 35. Подготвя се за третото си олимпийско участие догодина, а в живота оцелява така:
"Не оцелявам с много средства, всъщност на мен ми стига съвсем най-малкото. Някак си виждам как някои хора преживяват с охолство, но… имам си пенсия, която получавам. В момента е 149 лв. официалната пенсия, ако добавим, че около пандемията на всички, мисля, ни отпуснаха 50, значи около 200 лв. Имам и социални, които ми дават от Варна, те пак са около 50. Не са много пари, но на мен много не ми трябват.“, добавя скиорът.
Откриват увреждането му, когато е съвсем малък в Габрово, където е роден на 14 февруари 1988 г.
"Нямам много рождени дни, които съм празнувал. Повечето съм ги подминавал, но може би един път като бях на Витоша на базата на НСА. Тогава ми мина най-добре, защото бях сред хора. Бях с хора, които ме подкрепяха, имал съм моменти, в които съм бил леко отчаян, не съм искал толкова много да спортувам, давали са ми кураж и може би този 14 февруари ми е бил най-добрият 14-и. Нищо, че не съм бил официално като рожденик.“
Двукратен участник на параолимпийски игри. Знаменосец на България и в двете си участия. Преди да стигне до там обаче, животът му поднася редица изпитания.
"С родителите не сме се разбирали много, най-вече с баща ми. В началото той беше окей – но като започна да усеща, че имам проблем – не беше много доволен и започна да ме отхвърля, да не ме иска. Майка ми беше другият човек, който искаше да се противопостави, но пък той не е ѝ позволяваше, случвало се е да бягам от вкъщи, по много дни да ме няма. И така до 8-9 годишен и накрая казах на майка ми, че не е лошо да ме премести някъде, където мога сам да съществувам. Място, на което мога да съм сам, без тях, а това беше във Варна – в специалното училище за незрящи.
Варна и морето. Връщаме Светльо към едни от моментите, белязали живота му завинаги, чрез три кутии със спомени.
„Да, да, това е нещото, което винаги ще си спомням. Слагах рапана на ухото си, когато го видех на плажа. Винаги чувствах и слушах морето чрез него. Това съм го правил още от 5-ти клас. Мислех си просто някакви неща, мечти си имах като повечето деца. Ходил съм доста сам на плажа, да слушам вълните и да се успокоявам. Заслушвах се в това какво се чува от другата страна и така почвах да си мечтая за части от секундата. Мечтаех си как ще успея в живота. Не нещо конкретно, просто как ще стана по-добър човек, че и аз искам да бъда добър човек. Това е най-важното, защото аз виждах, че нещо не е наред с мен и си мечтаех за тези неща – да съм добър. Не съм искал нито да съм богат, нито нещо друго. Да съм здрав и да успея и в спорта. В шести клас ме забеляза учителката. Всички ходехме тичахме и тя видя, че съм по-ентусиазиран, имам повече хъс, тича ми се, тичам по-бързо от повечето. Тя беше доволна от резултатите и стигнахме до европейско, световно, имам и медали доста, купи.
През 2013-а сменя леката атлтика със ски бягането. Заедно с треньора си Иван Бирников стават отбор.
"Тръгнахме да се учим взаимно – той ме научи първо как да карам ски, аз го научих как да работи с мен, защото той не беше срещал много хора, които имат такъв проблем.", споделя Светло.
"Той ме научи на много неща. На нещата, които първо трябва да вярваш, че ще ги направиш, второ че трябва да имаш сърце най-вече, за да се случат всичките тези неща, които се опитваш през живота си и да помагаш на хората.", добавя треньорът Иван Бирников.
"На него не съм му го споделял, защото ще прозвучи странно, но след толкова преживяно, ние сме като семейство, няма как да не го приемам - част от него си ми е вторият баща."
Година след съвместната им работа, участват на Зимните игри в Сочи. "Ех, да, тук, когато нося знамето, което не очаквах. Беше ми доста притеснено на първата ми Параолимпиада. Чувствах се много странно в началото – хем бях много горд, хем не знаех и точно как да се чувствам, но вече като излязох и всички тези хора, които те посрещат, които виждат, виждат знамето на България, а аз знаех, че съм аз човека, който го носи – почувствах тази гордост, че съм българин.
През миналата година Светослав разбира, че родния му баща е починал.
"Последните години преди да почине съм си мислел дали да отида при него, да искам да си поговорим, за да му кажа нещо хубаво, въпреки че съм се опитвал. Когато е трябвало да се връщам през лятото, той ме е подминавал все едно се срещаме на центъра. Исках да му кажа да не се ядосва, да ми сподели защо е бил толкова гневен например. Да се прегърнем, да правим нещо заедно като нормалните хора, защото едва ли има някой, който не е искал да има баща.“
Сега се връща в родния дом в Габрово при майка си, но рядко.
"От време на време така ми напомня – няма ли да си дойдеш вкъщи. На мен ми е малко трудно, но се опитвам да си ходя по-често. Винаги ми е мъчно, все още се сещам, че един вид баща ми е още там и ми припомня някакви такива стари истории, но постепенно времето, то си въздейства, започвам да ги забравям нещата и си казвам все пак майка ми е там – да отида да се видим, да се порадваме един на друг.
Работил е на различни места през годините, но рядко го приемат. Затова и българският олимпиец трудно намира къде да живее.
"В общежитие на мястото на един колега, така са се разбрали, за да може да си продължи тренировките. Това е началото си беше само между нас двамата, после разбра и треньора, защото той все ме пита къде съм, а аз все се чудя къде съм…“
"Тези хора не трябва да се делят между здрави, недъгави и незрящи, така че държавата трябва да помисли и в това отношение. Тъй като в цивилизованите държави, не е така.", споделя Бирников.
В България е така. Така преживява един параолимпиец. Въпреки всичко се усмихва широко, заразява с оптимизъм и винаги може да ви изненада. Като например, че знае чешки. Научава го преди години, докато е при приятел, в опит да се установи далеч от България.
"Аз много обичах да поздравявам хората, което в България беше много трудно, защото като поздравявам – ме поглеждаха странно. И там си го правех с голямо удоволствие. Казвах – "Добир ден“ и ми беше много готино, много хубаво. Беше ми много приятно, когато ме приемаха като чех, като част от обществото.“, усмихва се Светльо.
Мечтае за един по-добър, щастлив и здрав свят. Простичките, но и най-важни неща, които често открива само там горе, в планината.
"Виждам всичко. Понякога имам чувството, че мога да летя, така се чувствам. Все едно не съм на Земята, а съм на друга планета или в друго измерение. Много различно чувство е, когато погледнеш от високо.“
В планината нещата са много по-ясни: има вятър в лицето, пропасти пред очите и върхове пред сърцето. Там горе тъмнината изчезва!
За всички, които искат да подкрепят Светослав Георгиев:
Сметка - BG42STSA93000018503248
Титуляр на сметката - Иван Бирников (треньор на Светослав)
