„Под глух тътнеж просторът цял трепери,
звезди отскачат в пътя замъглен
и през разтворени железни двери
сред златен прах пристига новий ден.
Подава свойта празна чаша, гледа
дали нектар зората ще налей,
а тя целува го, изчезва бледа,
далек се само нейний плащ белей“
Може да сте изпуснали часовете по литература в училище, може символизмът да не ви е любим, може и шахматът да ви е досаден. Но Теодор Траянов е име, което трябва да се знае.
Горните два стиха се считат за манифест на българския символизъм. Стихотворението е публикувано за първи път през 1909 г., озаглавено е „Новият ден“, а негов автор е един от най-изкусните български поети, който често остава в сянката на великите Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов.
Интелигентността на номинирания за Нобелова награда за литература Теодор Траянов личи не само в стиховете му. Пред шахматната дъска той е също толкова добър! Един от първите у нас! И може би най-гениалният!
Той се ражда през 1882 г. в Пазарджик в семейството на съдия и учителка, преселници от Македония. Именно майката на Траянов – Елена Лютова, разпалва първа любовта му към поезията. Той обаче решава да следва друг професионален път – завършва Първа мъжка гимназия в София, а след това следва във Виена. В родината се завръща като архитект и за да изпълни своя дълг като доброволец в двете Балкански войни.
След тях заема дипломатически длъжности в австрийската столица, става културно аташе, но е отзован през 1923 г. От тогава работи като учител и се препитава с публикуване на стихове.
През целия си живот Траянов е обожавал шаха – спорта, за който се изисква голяма доза интелект, а всеки ход, всяка фигура на дъската, крие символика.
Към това го подтиква директорът на Първа мъжка гимназия Кунчо Кутинчев. През 1898 г. Федя (както го наричат всички в семейството му) играе на първото официално състезание по шахмат в България. Още ученик той се изправя срещу опитния професор по математика Димитър Табаков, а партията завършва с реми 3:3.
По време на следването му във Виена, Траянов продължава да развива таланта си, при това с помощта на едни от най-изявените шахматисти за времето си - Тартаковер, Рети, Шлехтер, Видмар.
През 1907 г. в софийското кафене „Смолницки” (на ул. „Екзарх Йосиф“) се организира турнир по шах „за първомайсторство на България” – своеобразно неофициално първо държавно първенство. Поетът е сред шестимата участници, като печели всичките си партии.
През 1931 г. той оглавява новосъздадения Български шахматен съюз. А само 5 години по-късно се изправя срещу действащия световен шампион – руснака Александър Алехин в София. Партията из завършва с реми.
„Особено бях изненадан и от обстоятелството, че Алехин и чичо ми си говореха на “ти”, като се назоваваха Федя и Саша“, разказва след години племенникът на Теодор Траянов – Васил.
Шахматната слава на българския поет надхвърля границите на родината.
“Ако Теодор Траянов се бе отдал на шахмата с онази страст, с която се отдаде на поезията, той неминуемо – с неговия шахматен талант и ерудиция, би достигнал върховете на европейския шахматен елит!”, анализира унгарското издание “Пещерлойд” през 1935 г.
Самият Траянов често казва: “За мен шахматната игра е математика, философия, поезия и музика!”
Кончината на един от най-добрите шахматисти и поети у нас е трагична. Той научава, че има рак в мозъка, но не това го убива. Дни след първите процеси на Народния съд Траянов е арестуван. Дали заради миналото му, свързано с Австрия и Германия? Дали заради различните му стихове? Официална документация по случая не е открита.
Поетът е зверски пребиван многократно в сградата на Дирекцията на милицията на "Лъвов мост". Последните си дни прекарва в Александровска болница. Състоянието му е толкова лошо, че не може да държи очите си отворени. На 15 януари 1945 г. Теодор Траянов – поет, шахматист и носител на Златен кръст за храброст заради участието си във войните, поема последния си дъх.
А след себе си оставя стабилните основи на любимата игра и стотици строфи, преплетени по гросмайсторски начин.
„Студеното слънце печално изпрати
към снежни пустини прощален завет,
припламнаха сини висулки от лед,
тих повей натегнали вейки поклати.
Към снежни пустини с прощален завет
безлистният скелет разгръща обятия,
тих повей натегнали вейки поклати,
отнигде утеха, отнигде ответ.
Безлистният скелет разгръща обятия
към белия гроб на надежди безчет,
отнигде утеха, отнигде ответ,
отпадат отнякъде сенки кръстати.
Към белия гроб на надежди безчет
тих повей натегнали вейки поклати,
отпадат отнякъде сенки кръстати,
към снежни пустини прощален завет“
(„Зимен заник“, 1909 г.)
