„Ще ви разкажа за Александър, само не искам да вкарвате мен в главната роля. Аз не съм важен. Аз съм просто късметлия, на който Господ даде шанс да работи със супер-хлапе като него.”
След тази уговорка, Адонис Христу – първият треньор на първия българин, избран в драфта на НБА - Александър Везенков, се съгласява да ни даде интервю. Той е от Никозия – родното място на Везенков. Мястото, където едва 4-годишен, Алекс вече е най-популярното лице в пръскащата се по шевовете баскетболна зала на местния „Апоел”.
В периода 2000-2002 г. Адонис играе в „Апоел” редом с бащата на настоящото крило на „Барселона”. Сашо Везенков-старши е един от първите наши спортисти, които получават разрешение да заминат зад граница след свалянето от власт на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. По това време той е трикратен шампион с „Балкан” у нас и сред големите фигури в националния отбор. Везенков се качва на самолета за Кипър със съпругата си Янка – състезателка по тенис на маса и с 5-годишната си дъщеря Михаела. Изтърсакът на фамилията – Александър, все още го няма. Предстои да се появи на бял свят на 6 август 1995 г.
„В залата му бяхме монтирали един детски кош, на който той по цял ден стреляше и се преструваше на някоя от големите звезди по онова време, често обаче играеше и себе си:
„И ето го сега Везенков. Везенков дриблира, Везенков пробива към коша, Везенков забива!” Беше толкова вглъбен, толкова истински в тези мигове. Сякаш обсебен от някаква нечовешка страст. Това не е нормално, поне не и за 4-годишно момченце. Още тогава той беше специален, различен”, споделя 41-годишният днес първи треньор на Александър в академията на „Апоел”. Там той работи с него в най-крехката възраст – от първите му стъпки под двата коша, когато е 7-годишен, до напускането си на клуба, когато Везенков е на 11.
А каква е историята на автографа?
„Беше средата на април. Знаех, че ми остава месец и половина преди да се разделя с Александър. Имах различия с ръководството. След тренировка го извиках. Ей, момчето ми, ела при мен. Взимай тази химикалка и този лист и пиши, каквото ти диктувам: „Аз, Александър Везенков, давам първият си автограф на моя първи треньор с обещанието, че един ден ще стана суперзвезда от световна величина.”
„Той беше много дисциплиниран. За него думата на треньора беше закон. Написа ми посвещението в присъствието на майка си. Смееше се. Беше толкова мъничък, но още тогава усещах, че ще стигне далеч. Той просто имаше звезда, гравирана върху челото си. И оставете гените, оставате това, че майка му и баща му бяха високи хора, спортисти. Познавам десетки талантливи деца на известни спортисти, които се провалиха. Липсваше им кураж и вяра, че и те могат да са звезди. Докато най-силната черта на Александър е тази вътрешна увереност и решителност, че някой ден, той ще покори света”, разказва на един дъх Адонис.
Съдбата на Александър Везенков е пъстра. И необикновена. Сестра му Михаела е негова опора и вечен пример. С ръст от 198 см тя е приета и играе баскетбол в университския отбор на най-великия за всички времена - Майкъл Джордън в САЩ – Северна Каролина. След това се състезава и за женския национален тим на Кипър. Днес е щастливо омъжена в Никозия и майка на 4-годишна дъщеричка – плод на любовта й с бившия волейболист Никос Колас. В нейно лице Александър винаги е имал своят най-горещ фен. Но за разлика от кака си, семейната повеля отрежда Везенков-младши да защитава честта на България, а не тази на Кипър, макар никога да не е живял у нас, нито да е учил в българско училище. Патриотизмът и любовта към родината наследява от родителите си. Гърция прави пътека до дома им с примамливото предложение талантът да стане част от държавния тим на южната ни съседка. Опитите на елините обаче удрят на камък.
„Семейството на Александър е неговият стълб. Баща му работеше в София, но всяка свободна минута прекарваше при него. Майка му замина с него за Гърция, когато той бе приет в школата на „Арис” и записан в елитно американско училище в Солун, а сестра му остана с бебе на ръце в Никозия, но всички те бяха и са изключителна опора на момчето”, категоричен е Адонис Христу.
„Семейство Везенкови се ползва с огромно уважение тук, в Кипър. Те са пример за сплотеност и скромност. Бащата на Александър помага много – не само на българите в Кипър, но и на местните хора. Невероятен човек. Малкият е същата порода. Никога няма да го видите да дъвче дъвка в лицето ви, да се държи арогантно, с ръце в джобовете, или да си рови в мобилния телефон и да пренебрегва присъствието ви. Уви, вече няма такива деца”, казва още първият треньор на българската звезда, който наесен ще започне третата си поредна година с екипа на „Барселона”.
Най-яркият спомен на Адонис за Александър?
2005 г. На един камп за таланти в Рогла, Словения. Беше най-малкият, който участваше, но надиграваше момчетата, по-големи от него с 3-4 години с лекота. Никога няма да забравя как вечер плачеше и искаше незабавно да го върнем при майка му. Толкова малък, а с такова голямо сърце. Още тогава знаех, че това сърце ще стигне далеч, без дори да осъзнава колко високо може да лети”, вълнува се треньорът, който в навечерието на нашето интервю получи безценно презокеанско обаждане. Неговото момче от „Апоел” му звънна от Орландо, където от месец се подготвя индивидуално при един от най-големите американски специалисти в областта на кондиционната тренировка.
„Помня те, тренер. И ти благодаря. И не, не ме поздравявай. Още нищо не съм направил.”
Думите са на Александър Везенков. Ненавършил 18, той стана най-младият баскетболист, избран за най-полезен играч на цялата гръцка лига. Навършил пълнолетие „Арис” го продаде на „Барселона” срещу близо половин милион евро. Ненавършил 22, попадна в драфта на НБА, където „Бруклин” го изтегли под №57. От есента цената му ще надхвърли милион евро.
Но това няма значение. Защото, както казва Адонис: „Александър е роден, за да спечели „Оскар” в баскетбола. Само не уточни колко точно на брой статуетки ще прибере в кариерата си синеочкото от „Апоел”. И понеже забравихме да го попитаме, това е идеален повод след месец или година отново да го наберем в Скайп. Защото днес треньорите с гигантски сърца като неговото отдавна са вписани в Червената книга на изчезващите видове.
