Четири години след като Йорданка Донкова поставя световен рекорд на 100 м с препятствия на турнира „Самарско знаме” в Стара Загора през 1988-ма, на другия край на света, в щата Тенеси, САЩ се ражда Кендра.
Момичето израства в приемно семейство, заедно с още десет деца - осем, от които също осиновени.
Едва ли, когато Гари и Керън Харисън са взели в дома си малката Кени, са предполагали, че бягането на една изумителна българка ще се превърне в един от най-важните моменти в живота на дъщеря им.
Години по-късно обаче, това става факт. След влизането й в колежа в Кентъки, мечтата, целта и смисъла на подготовката на Кендра, е именно рекордът на Донкова. Цифрите 12.21 се превръщат в нейна фикс-идея.
През тази пролет, Харисън достигна до 12.24 сек, а снощи в Диамантената лига в Лондон, американката стори немислимото - финишира със стотна под рекорда – 12.20 сек! Или както точно показва статистиката - 12.19,4!
Кендра Харисън оползотвори амбицията на поколения американци. Зад океана винаги са имали сериозни претенции към резултата на Йорданка Донкова. Всеки сезон в САЩ презентират редица класни препятственички, които доминират на световната сцена - печелят титли и медали, но така и не достигат стандарта, зададен от една от най-великите спортистки, които България някога е имала.
Въпреки че опитват всевъзможни варианти и правят какво ли не - дори на националните си шампионати често местеха старта на дисциплината, за да съвпадне посоката на бягането с перфектния вятър, рекордът им убягваше.
И точно заради тази свръх амбиция и желание за триумф на най-могъщата атлетическа нация в света, родната гордост – 12.21, беше толкова ценна и толкова сладка.
Е, снощи американците най-после успяха...
Нямам намерение да навлизам в теории на конспирацията и да търся отговор на въпросите: Защо точно по време на тази дисциплина от надпреварата от престижната верига – Диамантената лига в Лондон „бягащия часовник” се повреди и първоначално отчете постижение над 12.50 сек, а малко по-късно, беше коригирано с цели... четири десети?!
И всичко това, в полза на атлетка, която дори няма да участва на игрите в Рио, защото остана едва шеста в олимпийските квалификации в родината си?!
И как рекорд, непосилен за никого от почти 30 години насам, бива подобрен точно от американка и точно в дните, в които Щатите водят битка за надмощие, извън пистата, срещу най-големия си конкурент – Русия?!
Фактите обаче са безмилостни. Българският рекорд бе заличен, но това далеч не е болка за умиране, а повод за размисъл.
Заедно с все още неподобреното постижение на Стефка Костадинова в скока на височина, резултатът на Донкова бе една от двете ни останали гордости в леката атлетика. Тъжното е, че така и не се намери в годините наше момиче, което да защити тази гордост в „българската” дисциплина – 100 м с препятствия.
За последно родна атлетка участва на голямото първенство в късите хърдели преди 14 години! Някъде тогава за последно имахме въобще и жена, която да бяга под... 13 секунди.
На националните ни шампионати в последното десетилетие не се събират участнички за всички коридори. Стартират между четири и шест атлетки, предимно ученички, които дори не тренират професионално.
Хората, живота и спорта се развиват. Клишето гласи, че рекордите са затова - да бъдат подобрявани. Жалко, че развитието на тази дисциплина в българската лека атлетика е спряло някъде там... през 1988 г. на стадиона в Стара Загора.
Е, нека не униваме! Все пак ни останаха 209-те см на Стефка Костадинова. Засега.
