Ние сме щастливи, че се класирахме! Думите са на капитана на националния отбор по волейбол - Цветан Соколов, минути след четвъртата победа на квалификацията за европейското първенство. България изпълни задължителната си цел, като постигна по два успеха над Австрия и Израел.
"Ние сме щастливи, че се класирахме" звучи като най-важната оценка, идваща от отбора, на който не му се беше налагало да играе квалификации за еврошампионат от 2008-а година. Необходимостта сега да мине през пресявки звучеше разочароващо, но закономерно.
"Лъвовете" трябваше да играят на квалификация поради две причини. Едната е свързана с регламента на предстоящия шампионат, който гласи, че за него се класират първите дванадесет тима от подреждането на изминалото първенство, като в общата бройка обаче влизат и четирите страни-домакини - Полша, Чехия, Финландия и Естония.
И втората, по-главната и простичка причина – на последния шампионат на Стария континент през 2019-а завършихме на незадоволителното 11-о място.
Така след 2008-а отново се върнахме в изходна позиция. Мисията е изпълнена, класирахме се, но истината е, че всичко освен победи щеше да се счита за неуспех, нали? Радвахме се, но пестеливо – все пак играехме с Израел и Австрия.
Да, отборите на Израел и Австрия във волейбола не звучат нито като Русия, нито като Италия или Франция. Реалността е, че тимът на Израел е на 56-о място в световната ранглиста, а на Австрия се намира на 62-о.
Това е!
Въпреки това да играеш срещу отбори, които нямат какво да губят, от които не знаеш какво да очакваш, понякога е истинско предизвикателство. По време на мачовете, коментарите се вихреха разнопосочно. От "Взехме да играем и във волейбола квалификации за европейско – та ние бяхме трети в света, после трети в Европа през 2009-а, а сега играем квалификация", през "Нека да играят, особено в тези смутни времена. Поне тях да гледаме и да не слушаме за COVID-19", до "Те хубаво играят, ама аз половината не ги познавам".
Реалността обаче е такава. И ако преди 12 години в състава бяха имена като Владимир Николов, Пламен Константинов, Матей Казийски, Евгени Иванов, а Цветан Соколов едва прохождаше с националния тим, сега отборът ни тръгна с повече непознати, отколкото познати имена.
Всъщност един от въпросите, чиито отговор можеше да търсим по време на тази квалификация е кой идва от поколенията отдолу. Има ли кой да замести онези, които преди година окачиха фланелките на националния тим завинаги – Теодор Салпаров и Виктор Йосифов? Извън класирането, извън победите над недотам претенциозните отбори, тази квалификация дава и някои положителни сигнали.
Един от тях се казва Алекс Грозданов. 22-годишният централен блокировач смело пое щафетата от Йосифов, реализира 40 точки в четирите мача, демонстрира страхотно израстване и самочувствие на блокада. Усмихваше се скромно след всяка атака в центъра и загатна, че вече е готов да бъде един от играчите на бъдещето сред централните блокировачи.
Това обаче не е случайно.
От "Левски" през "Добруджа", само на 22 години Алекс играе четвърти сезон в чужбина. През 2017 година дебютира за "Калцедония" Верона, където се състезава под ръководството на Никола Гърбич, а след това стана първенец на Белгия и игра в Шампионската лига. През последните два сезона Грозданов играе отново в италианското първенство с екипа на "Равена", а в момента е сред водещите блокировачи в шампионата.
Получи първа повиквателна за националния отбор през 2016 г. Мълчаливо се трудеше, докато по-опитните бяха все още в състава. Уважението, което изпитваше и осъзнатия шанс да е редом до тях си личаха. Не е изненадваща скромността му. Та той години наред се учеше от капитана Виктор Йосифов. Онова срамежливо момче от Омуртаг, което сбъдна мечтата, наречена "Национален отбор" на 24 години, който през всичките години остана все така скромен и по-скоро мълчалив, но винаги всеотдаен и дисциплиниран. А Алекс попиваше и търпеливо изчакваше.
Всичко това нямаше да е възможно и без добре свършената работа от разпределителя Георги Сеганов. И тук нищо не е случайно. През последния сезон волейболистът също играе в Италия, а израстването му е повече от видимо. Сеганов дълго чака своя шанс в националния, но през тази квалификация пролича, че си е заслужавало. С разнообразното разпределяне на играта, с търсенето на играта в центъра (нетипична за националния ни отбор) и добрата сработка най-вече с Алекс Грозданов, която беше истинско удоволствие за наблюдаване.
Изявите на Мартин Атанасов вече не са изненада след представянето му на олимпийската квалификация в Берлин преди година. А Тодор Скримов и Цветан Соколов – от тях искаме минимум толкова, колкото са давали досега.
За много от момчетата тази квалификация ще остане в съзнанието им като дебют с националната фланелка. Така ще бъде и за най-малкия в състава - Алекс. Александър Николов, който както досега, така и занапред трудно, ще избяга от това да го свързат и сравняват с баща му Владимир Николов. В Израел, 17-годишният волейболист получи два пъти шанс за изява. При първия – със самочувствие влезе от резервната скамейка, за да реализира директна точка от начален удар, да затвори първия гейм срещу Австрия и да отвори точковата си сметка с екипа на България.
При втората възможност срещу домакините поостана за по-дълго на терена. Талантливият волейболист демонстрира, че първият ас не е бил щастлива случайност, като добави и още една точка от сервис. С усмивка, редом до батковците, част от които преди години са играли и са се учили от неговия баща, 17-годишният Алекс само загатна за качествата, които притежава, но и намигна, че е готов да хване шанса, който сега му дава Пранди.
Дотук добре, но нека не се заблуждаваме. Европейското ще бъде друга реалност. Там ще намерим отговори на доста въпроси, като каква е новата действителност за българския волейбол, ще сработи ли формулата за опит и младост и дали изявите на някои български момчета не са просто щастлива случайност. Защото, за да искат управниците във волейбола да жънат не само на европейски квалификации, първо ще трябва да посеят.
Предстои да разберем.
Засега вдъхва надежда дори това, че все още има момчета, за които да защитават цветовете на България е чест не само на думи.
