Той е символ на сила, характер и безкомпромисност. Капитан, извел Манчестър Юнайтед до пет титли в Англия и триумф в Шампионската лига през сезон 2007/2008. Той е единственият защитник, печелил два пъти приза за играч №1 на Висшата лига.
Историята на Неманя Видич започва в Ужице - град, по-малък от стадиона, който по-късно ще скандира името му. И с една мечта, която няма нищо общо с Англия.
Неманя мечтае да играе за Цървена звезда, да е капитан и да вкара на Партизан в белградското дерби. И успява на 21 години! Когато животът го е сблъскал и с голяма загуба, и с бомбардировки, и с успехи!
"Играх в „Театъра на мечтите“, както се нарича стадионът на Манчестър Юнайтед. Това беше специален клуб. Стадионът винаги беше пълен с фенове, които ни подкрепяха. Спечелихме толкова много трофеи. Да, изживях мечтата си, но не съм я мечтал. Това е парадоксът. Като дете мечтата ми беше различна. Да играя за Цървена звезда, да бъда капитан. Това беше всичко, което исках. Спомням си, че мечтаех, когато вкарам на Партизан, да отида при феновете на Цървена звезда на трибуната и никога да не се върна на терена. Луда мечта! Тази част не я постигнах. Но вкарах гола".
Преди големите футболни стадиони обаче има сирени, а преди трофеите – страх. Животът на Неманя Видич е белязан от войната и бомбардировките над Сърбия.
Снимка:
Getty Images
В Ужице и до днес работи фабрика "Първи партизанин" - една от големите структури, които произвеждат военни муниции в страната.
Това е причината над родния град на защитника да бъдат пуснати бомби от страна на НАТО през 1999 г., когато тогавашна Югославия е във война с отцепващо се Косово. Ударен е и пощенският клон в града, като сградата е сравнена със земята.
В това време Видич е в родния си град, при семейството си.
"Трудно е. Особено в първите дни, защото не знаеш какво ще се случи. Дали ще бомбардират само армията или обекти, свързани с властта…Или ще бомбардират всичко? Първите дни бяха наистина много напрегнати. Странно е да се каже, но свикваш да живееш със ситуацията, в която си. Ние все пак намирахме моменти да играем футбол. Имам един спомен – играех в парк, близо до голяма фабрика, която произвеждаше за армията. Бомба падна на около 200 метра от нас. Беше наистина страшно, но понякога нещата, които не те пречупват, те правят по-силен.
Мисля, че това е манталитетът, който имаме в Сърбия, а вероятно и на Балканите. Ние сме бойци. Обичаме да доказваме, че сме добри, да се състезаваме и да показваме способностите си. Това ми помогна и в кариерата. Никога не се предавам, винаги давам най-доброто от себе си. Вероятно това идва от детството ми", разсъждава днес той.
Години преди това Видич преживява нещо много по-трагично от бомбардировка. В ръцете му, по време на тренировка на Цървена звезда, умира приятелят му Владимир Димитриевич. И двамата пристигат в големия клуб в Белград, за да преследват мечтата си да станат шампиони.
"Дойдохме по едно и също време в Цървена звезда. Той беше на 15 – на моята възраст. Беше труден период и за двама ни – без семейства, далеч от дома – и станахме много близки. Бяхме най-младите сред играчите, с които живеехме. Поддържахме се и се защитавахме от по-големите. Така започна нашето приятелство. Той беше фантастичен играч. Имаше огромен потенциал. И ако това, което му се случи, не беше станало – щеше да има страхотна кариера".
Съдбата обаче има друг план и Влада е покосен от инфаркт.
"Бях до него, когато се случи. Това беше много тежък момент в живота ми. Да видиш как някой си отива пред очите ти, когато си на 17–18 години… Беше наистина много трудно".
Но големите хора си личат по жестовете!
Години след трагедията, Видич прави нещо, което ще се запомни в цял свят!
"Всъщност, при първия гол, който вкарах срещу Партизан, носех фланелка в негова чест под екипа ми. Спомням си този гол много ясно. Вкарах го от страната на терена, където бяха феновете на Партизан. А с тази фланелка трябваше да тичам чак до другата страна – при феновете на Цървена звезда. Бях толкова изморен… Успях да стигна може би на 15 метра към нашата врата и казах: „Момчета, не мога повече. Оставете ме да си почина, защото мачът ще започне отново.“ Все още пазя тази фланелка. И до днес имам снимка у дома – с нея и с гола, който вкарах. Има спомени – добри, лоши.. които ни правят по-силни и ни тласкат напред. Това е един от тях".
След смъртта на Влада, баща му превръща земята до дома си във футболно игрище и изгражда мемориален спортен комплекс. Няколко години по-късно с разбира, че Видич тайно му е превел крупна сума, с която да купи нов дом на семейството в Белград. Случайно или не - входът на сградата е с номер 15, същият като номера на Неманя в Юнайтед.
"И до днес поддържам връзка с родителите му и семейството му. Говорим за него. Ето, сега, чрез това интервю, и чрез спомените, той остава жив. Радвам се, че ме попита за него. Той беше изключителен човек и много добър футболист... Това е животът".
Днес самият Неманя има деца - трима сина Лука, Стефан и Петър, от връзката си с дългогодишната си половинка Ана.
Големият Лука вече е тръгнал по стъпките на шампиона.
"Не го гледам. Осъзнах, че ако ходя на мачовете, ще оказвам допълнителен натиск върху децата си. Хората ще започнат да ме забелязват там. Затова реших – нека правят това, което искат. Те трябва сами да се борят, ако искат да постигнат мечтите си. Разбира се, ако ме питат за съвет, винаги съм там. Те са добри футболисти, имат талант. Но за мен е много важно да завършат училище. Това е приоритет. Казал съм им – училището е на първо място, футболът идва след това. Ако знаеш само да играеш футбол – ще изкараш пари, но ще ги похарчиш, ако нямаш знания какво да правиш с тях. Това е моят съвет – не само към моите деца, но и към всички родители и млади футболисти. Мислете какво ще стане, ако не постигнете мечтата си. Винаги трябва да имате алтернатива".
Във футбола, той печели всичко. Но най-важното не са трофеите. А това, че дори на върха… Неманя Видич остава верен на момчето от Ужице. И на приятеля, с когото някога са мечтали заедно.
"Трябва да мечтаеш. Да мечтаеш мащабно. Да си поставяш големи цели. Да вярваш в себе си. Да работиш здраво. Погледни мен – идвам от малък град, Ужице, и стигнах до Манчестър Юнайтед, станах капитан, два пъти бях играч на сезона във Висшата лига. Можеш да го направиш. Можеш. Но трябва да работиш здраво, да се бориш сам за себе си – никой няма да го направи вместо теб", казва той.
