Преди броени дни волейболната ни националка Христина Вучкова стана шампион на Турция с Фенербахче Опет.
Тимът спечели серията срещу друг тим от Истанбул – Еджзаджъбашъ Дайнавит и по този начин нашата блокировачка и съотборничките ѝ донесоха 6-а титла във витрината на клуба.
Така, само 4 месеца, след като подсили Фенербахче, Вучкова вдигна трофея в турското първенство.
Преди това Хриси носи екипа на Пекин Мотор в китайската Суперлига, завършвайки на осма позиция.
Днес тя е гост на Петър Бакърджиев в подкаста "За спорта без клишета".
Признава, че би се върнала да играе в България. Но при какво условие?
"Бих искала да игра в България, ако има отбори, които предлагат условия, зали и силна селекция. И ние ще се върнем, естествено! Аз не искам да играя в чужбина. Не искам да играя пред турци, китайци и италианци", откровена е централната блокировачка.
Говори с голяма почит и признателност за семейството си.
"Цялото ми семейство са висшисти - роднини, баби, дядовци...Майка ми е учителка. Беше голям шок за цялата рода, че аз ще тренирам волейбол. В началото учението и волейболът бяха на едно, но по-късно не може и двете.
Трябва да избереш. Беше много тежко - лишения, драми, дълги разговори... Аз почнах късно да тренирам, на 16 години. Имаше моменти, в които ми казваха, че едва ли не няма смисъл. "Много е късно, къде си тръгнала...?"
А бях и добра ученичка, майка ми нямаше как да ни остави да сме едни посредствени ученици. Бързо напреднах и започнах да играя при жените на ЦСКА, националния отбор. След една вече бях в Италия и те нямаха много време да мислят.
Аз съм единствената спортистка в рода. Останалите са инженери, доктори, доценти. Не се сещам за някой, който да не е висшист. Даже братовчедката ми завърши наскоро медицинския университет.
Аз не исках да ставам волейболистка, мислех за плуване или лека атлетика, за да не ходя прегърбена и да изглеждам добре. Започнах в Септември, а по-късно Боре Кьосев ме взе в ЦСКА. След като попаднах там в женския отбор, нямаше връщане назад. Атанас Петров беше тогава треньор", спомня си националката.
"Различен е манталитетът на днешните волейболистки. Аз като влязох в националния отбор не смеех да гъкна покрай Зетова, Страшимира Филипова, Елена Кунова, Ева Янева...И някоя от тях като ме удостоеше с поглед, цял ден звънях на майка ми да й разказвам как Тони Зетова ме е погледнала или Страшимира си е говорила с мен.
Имаше го и другото - аз исках да им покажа, да се докажа, че имам място в отбора и мога да играя като тях. Аз ги гледах как се хранят, как спят, как правят нещата между тренировките, въобще какъв трябва да ми е животът ми, всичко попивах. Докато сега... Даже не им е интересно. Бързо се отказват. Почват да плачат: "Защо така ми каза, защо така ме погледна...В нашия набор бяхме като войници", с носталгия говори Христина.
