Звукът на баскетболната топка, удряща се в стария паркет на пернишката зала „Кракра“, е началото на една легенда. Малкото момиче от миньорския град, което дори не знае какво е баскетбол, когато го избират да тренира, се превръща в символ на цяла епоха.
Днес в рубриката "45 години шампиони", посветена на олимпийските игри в Москва'80, ви срещаме с Евладия Славчева – име, което носи гордост на България и носталгия за едно време, когато страната ни бе на върха на световния спорт.
Още като тийнейджърка тя се сблъсква със суровата школа на треньорите, с дисциплината и респекта към големите играчи.
На 16 години вече е на европейско първенство за жени. На 18 – печели сребърен медал от олимпийски игри. Това не са просто числа, а символ на поколение, изградено от стомана и любов към играта.
„Просто обичам баскетбола и го обожавам!“ Думите ѝ звучат простичко, но в тях има сила. Сила, която я държи на върха цели 28 години - през травми, умора и безброй тренировки, докато се окичва със злато на родна сцена и със слава по света.
Перник през 80-те и 90-те години не е просто град – той е живо баскетболно сърце. Зала „Миньор“ се пълни часове преди всеки домакински мач. Феновете знаят всяко движение, всяка стратегия, всяко „слабо място“ на противника.
Когато Миньор губи, дори улиците стават по-тихи, а младата звезда Славчева признава, че понякога се срамува да мине през центъра.
„Никога не сме броили точките си. Играеш за победата, не за статистиката“, така описва Славчева философията на отбора. Тази нагласа ги извежда до върха: сребро в Москва, сребро от Eвро'83 в Будапеща, бронз във Варна'89.
Славчева е избирана в идеалната петица на световното в Бразилия през 1983 г., а освен това може да се похвали и с приз за най-добър стрелец на европейски шампионат. Шест пъти печели шампионската титла с родния Миньор, два пъти е първенец на България със Славия. Седем пъти ликува с Купата на България, блести и с екипа на Монтана. Играе и във Франция.
В основата на всичко са суровите тренировки на Стефка Каваклова и наказанията на легендарния треньор Георги Чомаков, които не я пречупват, а я каляват. Дори след тежки мачове и грешки, уважението в отбора остава непоклатимо. Те са едно цяло – на терена и извън него.
"Бяхме притеснени по време на квалификацията във Варна, всеки те гледа под лупа, трябваше да бъдем перфектни. Но ние не се отказахме, три мача спечелихме с по една точка. В последната секунда кош на Петкана Макавеева... Пенка Методиева винаги вкарваше топката в игра, оставаха няколко секунди, погледне Петкана: „С този поглед и с тези сини очи как да не ѝ подам топката“ - обръща се, стреля, вкарва и така три мача, три пъти с по една точка.
Като си на високо ниво и всеки знае, че можеш нещо да постигнеш, това че не си отишъл на олимпийски игри, направо си беше катастрофа, като се има предвид, че в Монреал спечелиха бронзовите медали", разказва пред камерата на bTV Славчева.
Преди 45 години за СССР Иван Гълъбов тръгва с една плеада величия — Надка Голчева, Петкана Макавеева, Пенка Стоянова, Пенка Методиева, Диана Дилова, Снежана Михайлова, Красимира Богданова, Ваня Дерменджиева, Силвия Германова, Ангелина Михайлова, Костадинка Радкова и тя... 18-годишната Евладия.
"Там се успокоихме, отпуснахме му края и показахме какво можем. Най-незабравим момент е последният мач с Югославия, за да стигнем финала. Беше тежък мач, сръбкините винаги са били много силен отбор и тогава помня, че ги водехме и трябваше просто да задържаме топката, за да минава времето и аз бях толкова нахална и много обичах да стрелям и в неподходящия момент реших, че щом съм вкарала в предишната атака, ще вкарам и сега. Стрелям, не вкарвам, взимат ми топката и така за малко да изпуснем мача. Тогава Пенка Методиева не знам как се въздържа да не ме убие... Целта ни беше финал, защото рускините бяха извънземни", допълва бившата националка.
Първо се справяме с Италия — 102:65, след това губим от СССР — 83:122, надиграваме последователно Куба — 84:64, Унгария — 90:75 и Югославия — 81:79, а на финала — СССР пак е непобедим — 104:73.
Днес Евладия Славчева е сила и вдъхновение за нови поколения. Но не крие болката си: „Славните времена на българския баскетбол отминаха...“
Тези думи са тежки, защото идват от жена, която знае какво е победа и пълни зали. И въпреки това в очите ѝ има пламък – пламъкът на надеждата. Вижда го в момичетата, които играят със същия хъс и колективен дух, напомнящ на нейното поколение.
От малкото момиче, което пита майка си „Какво е баскетбол?“ до олимпийския връх – пътят на Евладия Славчева е история за упоритост, дисциплина и безкрайна любов към спорта.
А какво би казали на малката Евладия? "Много добре дотук, жалко, че не можеше още. Ако можеше, още щях да играя."
В тези думи има носталгия, но и истина: страстта към баскетбола не се пенсионира, не отминава, не залязва... Тя остава завинаги – в спомените за пълните зали, за дъжда от аплодисменти и за емоцията да носиш България в сърцето си на световната сцена.
Снимки: Личен архив
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
