На уречената среща пристига преди нас. Със сребро в косите и със същия огън в очите.
Днес в рубриката „45 години шампиони“, посветена на българското представяне на олимпийските игри в Москва '80, отваряме широко врати за НЕЯ! Всеки българин знае името ѝ!
Мнозина пазят и до днес спомени за невероятните ѝ пробиви под коша, финеса, точната стрелба и умната ѝ игра като незаменим плеймейкър на „Левски“ и националния ни отбор по баскетбол. Когато започва да разказва, слушаме в захлас, опитвайки се да не пропуснем и най-малкия детайл. Всичко е ценно и интересно. Все едно държи вълшебна пръчка и ни потапя в магията на оранжевата топка... Както само тя умее. Надка Голчева!
„Москва е върхът в нашата кариера, в моята кариера с националния отбор. Сребърен медал от олимпийски игри... Но пътят беше дълъг. Преминала съм през всички етапи от развитието на един състезател“, започва тя.
Има шест титли на България и девет Купи на България. Два пъти печели Купа "Лиляна Ронкети", носител е на КЕШ. И всичко това като капитан на Левски-Спартак.
А с националния отбор на България е бронзова медалистка от олимпийските игри в Монреал '76 и сребърна от Игрите в Москва четири години по-късно.
Брат ѝ я води в София от Петрич през 1969 г. Живее на квартира с още две баскетболистки и една волейболистка — Виолета Новкова, Калинка Червенкова и Невена Панчева. Амбицията ѝ е огромна, тренира индивидуално преди почти всяка тренировка. И резултатите не закъсняват.
„Квалификацията за Москва беше във Варна. Много труден турнир, напрежението сред нас и върху нас беше по-голямо, тъй като вече имахме медал от Монреал. Трябваше непременно да отидем още веднъж на олимпиада. Просто не знам — късмет ли беше, какво ли...? Залата — пълна, скандирания, огромна тежест! Но се справихме“, доволна е и до днес Голчева.
До нея са най-верните воини в стратегията на непрежалимия треньор Иван Гълъбов — Петкана Макавеева, Пенка Стоянова, Пенка Методиева, Диана Дилова, Снежана Михайлова, Красимира Богданова, Ваня Дерменджиева, Силвия Германова, Евладия Славчева, Ангелина Михайлова и Костадинка Радкова.
В столицата на СССР започваме с категорична победа над Италия — 102:65, след това губим от тима на домакините — 83:122, надиграваме последователно Куба — 84:64, Унгария — 90:75 и Югославия — 81:79, а на финала — СССР пак е над нас — 104:73.
„Там емоцията беше много голяма, бяхме като разтоварени и някак си това, което преживяхме на квалификацията, като че ли ни отприщи в Москва и стигнахме до сребърния медал. Изстрадахме голямото и отидохме да се насладим на нашия успех! С победи съответно над всички отбори. СССР не ги броим... За нас среброто означава, че сме дали всичко, на което сме били способни, постигнали сме върха. Носехме се на крилете на играта. Олимпийските игри и до днес си остават едни от най-силните и най-важните първенства в света.“
Олимпиадата е дори, може да се каже, над световните първенства, защото световно първенство се провежда през една година или всяка година в някои спортове. Голямата олимпиада е през 4 години. Това, през 4 години да постигнеш следващия успех, за мен говори за постоянство и дълги години работа и отдаденост на баскетбола“, казва легендата, без да крие емоциите, които я връхлитат и 45 години по-късно. От Москва се връща с две мечета Миша — едно за нея и едно за първия ѝ треньор и учител — Сенгелиев.
Жени се през 1973 г. за ученическата си любов — Трифон, който я следва по шампионския път с много любов. „Стълбът на семейството“, нарича го тя. Двамата имат дъщеря и син, които животът е разпръснал из Европа. Дъщеря ѝ Елена и синът ѝ Валентин също са се занимавали с баскетбол. Висшисти са, поели по друг професионален път.
Децата и трите внучки се връщат често, а тя задължително ги посреща с любимите на всички пълнени чушки. Но първо децата отварят шкафовете да търсят черно-белите снимки и медалите, белязали славното минало на славната им баба.
„Може би аз съм една от състезателките на „Левски“ и националния отбор, която има единствено трите купи на „Левски“, плюс двете олимпиади на националния отбор с медалите, плюс европейски първенства, сребърни медали — през 1972 и 1983 г.
Бронз имаме и в Клермон Феран през 1976-а. Всичко, което съм постигнала, е с цената на много труд. Правиха се много лагери, много контакти. Ние бяхме един от отборите, които след Монреал два-три пъти сме ходили в Щатите и Канада. Канеха ни и искаха да ни гледат“, припомня ни Надка.
„Ядрото на отбора беше запазено. Поклон пред Иван Гълъбов — велик треньор, който остави следи и дири в женския баскетбол и благодарение на него се изграждаше и надграждаше всяка една година.
Просто бяхме много професионално насочени и отдадени на баскетбола. Без нас българският баскетбол участва на още една квалификация и на една олимпиада — в Сеул, под ръководството на Иван Липичев, отборът стана пети.“
Капитан е отговорност, казва Голчева, убедена, че баскетболът е игра за интелигентни хора. „На националния отбор не съм била капитан. Пенка Стоянова беше дълги години. След това я наследи Петкана Макавеева.
И с двете бяхме много добри — не само приятелки, но и много добри в баскетболните комбинации. Едната борец, другата стрелец, третата подавач и организатор. Имаме много хубави спомени, много успехи с отборите, в които сме били. Да не забравяме и участието на българския национален отбор на две универсиади.“
„Донесох оттам хъса да се докажа и да покажа на много хора, че от един малък град може да се израсне, стига да му се даде шанс. Може би имах големия късмет и шанс да попадна на добрите хора, точните хора, дето се казва, в точното време. Това е Нико Грозев, който ме изтегли в „Левски-Спартак“, след това — Иван Гълъбов.
С Нейчо Нейчев изкарахме едно световно първенство пак в СССР. Там станахме седми. В Левски със Славчо Бояджиев... В Петрич бях една от най-високите. Иван Цончев беше много търпелив с мен.“
След като окача кецовете през 1987 г., работи много успешно като треньор близо 18 години — в Левски, Септември, Славия, води и няколко национални гарнитури. За последно извежда момичетата на Славия до бронз в първенството през 2012 г. И тогава казва край!
Под крилото ѝ са израснали не само национални състезателки, но и жени с характер. Една от тях е Таня Гатева, която сега е начело на женския ни представителен отбор. Друга съдийства в колежанското първенство на САЩ по баскетбол, а трета работи в лаборатория в Стокхолм, в която изследва лекарства. „Баскетболът е игра на таланти, на умни хора. Трябва да има някакъв интелект, да се впишеш в тази динамична игра, която изисква бързи решения. Не е за всеки характер“, уверена е невероятната Голчева.
Завършваме с една история, в която участва бащата на друга емблема на българския баскетбол Георги Младенов - Младен Младенов-Даскала.
„Ооо (смее се), готвех се за изпит по гимнастика, студентка съм, трябва да направя коремно превъртане на успоредка, но няма къде да тренирам. Даскала беше много близък с треньора на мъжете на Левски - Симанов, винаги идваше на международните ни мачове час и половина по-рано.
На вратата се засичаме и той по своя си начин ме пита: „Професоре, нареди ли шахматните ходове? Готови ли са?“ Или пък: „Майсторе, готови ли сте?“ На късмет ни беше. Създаваше ни настроение, дори на тренировките идваше. Веднъж ми каза: „Ела в моето училище да тренираш — „Иван Денкоглу“. Там имаше и успоредка, и греда...“
Времето неусетно минава, но е трудно да се разделим. Изпраща ни със сребро в косите и огън в очите, надявайки се, че историята, която тя и нейните невероятни съотборнички написаха, ще вдъхнови и ще се помни. Защото е важно! И има смисъл!
Снимки: Личен архив и БТА
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
