Рубриката ни "45 години шампиони", посветена на олимпийските игри в Москва'80 продължава с баскетболната легенда Петкана Макавеева. Тя е сърцето на отбора, който печели сребърните медали. Представяме ви пътя до Москва през нейните очи.
Явлението "Петкана Макавеева", възкликва журналистката Надежда Богданова след края на баскетболната квалификация във Варна. Месецът е май, годината - 1980-а. България се класира за олимпийските игри в столицата на СССР.
В нежната армия на Иван Гълъбов тогава са Пенка Стоянова, Пенка Методиева, Петкана Макавеева, Диана Дилова, Снежана Михайлова, Надка Голчева, Красимира Богданова, Ваня Дерменджиева, Силвия Германова, Евладия Славчева, Ангелина Михайлова и Костадинка Радкова.
"Много трудно се класирахме. През май 1980-а световната олимпийска квалификация беше във Варна. Участваха 24 отбора за 4 места, много беше тежко... Но ние успяхме, побеждавайки доста класни отбори като Китай, Полша, Канада, Италия...", започва да разказва на един дъх момичето с поразяващата ръка.
За първи път баскетболистки играят на олимпийски игри в Монреал през 1976-а. Оттам Петкана и нейните съотборнички се връщат с бронз. Но за него друг път.
"Самата квалификация беше по-тежкото състезание от олимпиадата. Беше страшно отговорно - хората ни обичаха, очакваха..., но устискахме. В три от мачовете спасих отбора, така да се каже. Оставаха секунди преди финалната сирена срещу Китай. Те ни водят с една точка, подават ми и аз малко след центъра, от краче, я метнах, тя влезе - една точка за нас. След това и с Полша, но най-страшно ми беше изпълнението на фалове срещу Канада.
4 секунди преди края ни водят с една точка. Тогава нямаше тройки. Тупкам топката, а в залата е гробна тишина... Сърцето ми ще изскочи. Трябва да вкарам. Не вкарам ли - няма олимпиада! И така 4-5 пъти тупкам. Първата стрелба влезе много чисто, опъна мрежичката. За втората вече се успокоих, при равен ще има продължение, няма да ме разпънат, ако не вкарам. Свикнала съм публиката да вика, да тропа, а около мен мъртва тишина... Стрелям и пак вътре! Нямаха време да реагират, хвърлиха ме съотборничките във въздуха и така...", горда е Петкана Макавеева.
Баскетболният турнир в Москва е от 20 до 28 юли. Преди за се качат на самолета за Москва непрежалимият Иван Гълъбов и помощникът му Кирил Семов качват момичетата на лагер на Витоша, в хотел "Простор". Сутрин правят преходи между хижите, качват се до Черни връх, следобед - баскетболни тренировки, а вечер - дискотека. "Да си доизразходим енергията", с усмивка си спомня Пепа.
"Почти намразихме Витоша от преходи и ходене, но това явно много ни помогна, защото в Москва ние играехме с много голяма лекота. Единствено Съветския отбор не можехме да го победим. Уляна Симеонова беше тогава тяхната звезда, 218 см висока. Никой не ги побеждаваше по това време. Те си бяха олимпийски, световни всякакви шампиони."
На олимпийския турнир бием Италия със 102:65, падаме от СССР с 83:122, надиграваме Куба - 84:64, Унгария - 90:75 и Югославия 81:79, а на финала - СССР отново е над нас - 104:73.
"Между нас си говорихме, че второто място е първо за нас. Нямаше как да се справим с домакините. Иван Гълъбов много ни успокояваше. Той вярваше на всяка една от нас. Имаше търпение. Просто ни обичаше..."
Олимпиадата е върхът в една спортна кариера. Аз и с Левски си имам много купи и медали, но няма сравнение. Разликата е огромна. Олимпийският медал си е класика в жанра."
Родена е в монтанското село Липен. На 12 губи майка си. "Имаше топка в училището и я узурпирах - аз я прибирах, аз я вадех. Но само стрелба знаех, не подозирах, че съществува баскетболната игра."
Завършва 8-ми клас в Монтана, а след това и Икономическия техникум. Учителят ѝ по физкултура говори с треньор от ЦСКА и баща ѝ без да се замисля я води в София.
"Аз се предлагах. Сега като се сетя, викам си, с кой акъл съм го правила..., но желанието да стана голяма баскетболистка беше огромно. В залата бяха 9 момичета, за мой късмет им трябваше десето. Започна тренировката. Аз не знам къде се намирам. Бях доста ошашавена, дето се вика. Разделиха ни на две петици, попаднеше ли в мен топката, не я подавах, а направо стрелях. И тогава баща ми чул Цеко Барчовски, да вика: "Бе, Катерински, я тази каква хубава ръка има. Другото ще го научи." Защото аз, де факто, нищо не знаех. Не съм тренирала професионално като софиянките, аз съм саморасляк."
Една година играе в ЦСКА, след това във ВИФ, където треньор ѝ е Веселин Темков. Има огромното щастие и късмет да работи с най-добрите треньори - Людмил Катерински, Веселин Темков, Кирил Семов, Иван Гълъбов в националния отбор и след това в Левски със Станислав Бояджиев.
"Много бързо напреднах. В ЦСКА започнах на 16 октомври, а на Нова година вече бях в основния състав. Но седях до 11 часа през нощта в залата. Копирах и краднех - и от мъже, и от жени", споделя ни шампионката.
Родена е на 4 октомври 1952 г. Капитан на националния отбор от 1981 г. до 1987 г. Освен двата олимпийски медала - бронз в Монреал'76 и сребро в Москва'80, има сребро от Игрите на добра воля, отново в Москва, шесто и седмо място на световни първенства през 1974 и 1976 г. Печели два медала от европейски първенства - сребро в Будапеща'83 и бронз Клермон Феран'76.
Шампионка на Европа с Левски през 1984 г., носителка на Купа "Лиляна Ронкети" - 1978 и 1979 г.
10-кратна шампионка на България - два пъти с Академик София и 8 пъти с Левски-Спартак. 7 пъти вдига над главата си Купата на България. След края на златната си кариера работи и като треньор, предавайки безценния си опит на младите ни надежди под коша.
"Не знам от кой съм я наследила... Природа. Играла съм всичко - хандбал, волейбол, лека атлетика. По наше време всички спортове ги имаше в училище. В икономическия техникум всички купи и медали бяха спечелени благодарение на мен. Просто бяхме физически надарени. Без стимуланти, без възстановяване, селски дечица... Винаги съм мечтала за върха. Разказвах на баба и как ще стана един ден добра баскетболистка. Живя до 84 и много се гордееше с мен", отваря сърцето си Макавеева, а очите ѝ се пълнят със сълзи.
В началото най-големия ѝ фен е баща ѝ. "Болен левскар. Една година ЦСКА би Левски в три поредни мача. Баща ми не смееше да излезе в селото, да отиде до Хоремага, защото ще го подиграват. А цесекарите идваха под прозореца и му правеха серенади, за да го дразнят. Биехме ли - черпеше в кръчмата и с часове обсъждаха с приятелите му мачовете."
Петкана ни признава, че често сънищата ѝ са били пророчески. "Преди мач сънувам, че изкачваме баир и на сутринта казвам на треньора: "Бием - 100%". Така ѝ ставаше. В Москва сънувах, че ходя по вода. Не потъвам", спомня си Макавеева.
"Първият мач в Москва е с Италия. В залата е другарят Тодор Живков. Зарадвахме го. Дойде, поздрави ни. Рожден ден имаше Силвия Германова. Стартирахме много емоционално. Силвето почерпи и така потръгна добре цялата олимпиада, някак с лекота. Аз бях в една стая с Пенка Стоянова, лека ѝ пръст", връща ни 45 години назад бившата капитанка на България.
По онова време момичетата се влюбват в песните на Scorpions, а в автобуса на път за мач в Москва се надъхват с "Боят настана".
"Най-тежкият ни мач бе срещу югославянките. А, между другото, бях приятелка с Зорица Джуркович. Загряваме на центъра, гледам я - единият ѝ кец е син, другият - бял. Бе викам, Зори, какво става, защо си обула два различни кеца?" Тя вика: "Така ми върви и така ще ви бием". Две минути преди края резултатът е 76:76. Вкарахме 5 точки и ги изпратихме у дома. На СССР на финала вкарах 21 точки само до полувремето, но наистина нямахме никакъв шанс", спомня си Пепа.
"Посрещнаха ни тържествено. Много ни познаваха тогава. Като тръгнеш по "Витошка" всеки те спира. Иска да те пипне, да види жив ли си... Но мина време, Трудно е. В залата като вляза по-старите и наборите, ни познават", долавя се лека тъга в гласа ѝ.
Казва, че точната дума, която я описва най-добре, е фурия. Ние добавяме - целуната от Бог. Момичето, което и днес ще ви разсмее. Момичето, което не спира да мечтае.
45 години след подвига в Москва, Петкана Макавеева живее за двамата си сина - Стефан и Златин, и за внука си, който е трето поколение баскетболист във фамилията.
Разделяме се. И пак сълзи заблестяват в огромните ѝ сини очи. От гордост, от радост, от носталгия по миналото, което няма да се върне и може би от надежда...
Снимки БТА; личен архив
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
