Да започнеш със спорта на шега, но да се превърнеш в една от най-великите. Гинка Гюрова печели сребърен медал както на олимпийските игри в Монреал'76, така и в Москва‘80.
Историята на гребкинята е достойна за холивудска продукция. Нейният спорт е академично гребане, а тя е днешният герой в поредицата „45 години шампиони“.
„През 1970 г. отидох да уча в Пловдив. Тогава треньорите обикаляха по училищата, техникумите и събираха деца. Аз бях приета в Хранително-вкусовия техникум. Тогава треньорката Милка Кулева дойде и ме избра. Трябваше да отида на гребната база, но не успях да намеря къде се намира и първия път се върнах.
Тя ме намери, наруга ме, обясни ми, че мога да стана състезателка, мога да спортувам, защо се отказвам и аз отново реших да се върна. Това беше някъде края на септември, а декември месец имаше контролни за националния отбор в София на общофизическа подготовка, на бягане. И тогава се определяше съставът на националния отбор и аз успях да се класирам, въпреки че не бях тренирала много време, даже бях си изгорила и ръката“, споделя пред екипа на bTV Гюрова.
„През 1974 г. влязох в националния отбор и започнахме подготовка в националния отбор. Първото състезание беше на осморка в Люцерн и тогава не успяхме да се представим добре. Никой не можа да вземе медал и станахме седми. Тогава жените бяха отделно от мъжете. И следващата година Николай Здравков успя да обедини двата отбора - мъжки и женски. Започна много по-солидна подготовка, много контролни, всичко се определяше на базата на контролни.
Сформирахме четворка с Рени Плачкова, Лиляна Васева и Марийка Модева. На Регата Панчарево станахме втори и видяхме, че имаме потенциал за развитие. И тогава започнахме много солидни подготовки. По 20-25 дни на лагери.
През 1975 г. на световното първенство в Нотингам успяхме да станем втори. Това беше и първи медал за България в академичното гребане за жени. А това беше и първо световно първенство за жени по академично гребане.“
„На световното в Англия - там нали е обратно движението, ние загряваме преди самото състезание, точно преди старта на финала на състезанието. И ние се движим от лявата страна, а нидерландките също се движат от лявата страна, но наобратно. И изведнъж както правим ускорение, нещо ме удря в гърба силно, лодките се блъскат и край. Отложиха с един час старта.
Ние излязохме на брега и там ми оправиха ъгъла на греблото. Много е важен ъгълът на греблото - начинът, по който влиза във водата. Мислихме, че няма да се класираме, но тогава отново взехме медал. Бяхме страшно доволни, защото след тази катастрофа, която стана, ние успяхме да си завоюваме медала.“
„На олимпийските игри в Монреал всички имаха много големи очаквания към нас, защото се справяхме много добре по други състезания. Цялото внимание беше върху нас и от ръководството постоянно ни повтаряха: „Вие трябва да вземете, вие можете да вземете медали“. И напрежението беше много голямо. Преди самия финал имахме най-добро време от всички лодки по сериите. Но сутринта преди финала бяхме много стресирани и много по-напрегнати, станахме втори. Бяхме много недоволни и след финала плакахме. Хората идваха да взимат автографи от нас, а ние се бяхме сгушили и четирите на тревата и плакахме.
На олимпийските игри в Москва бяхме по-спокойни. Може би защото имахме няколко старта зад гърба и нямаше толкова много очаквания към нас и затова успяхме пак да си вземем медала.
В Монреал организацията беше по-добра. Всички спортисти бяхме настанени в един голям комплекс. Долу беше столовата и тя работеше денонощно. Всеки можеше по всяко време да влезе и да си вземе каквото пожелае. Но в Москва олимпийското градче не беше на такова високо ниво.
Като отидохме на гребната база, тя не беше още готова. Самият канал отвън не беше благоустроен. Нямаше цветя, нямаше трева, нямаше нищо. Ние даже се изненадахме. След два дни беше откриването на Игрите, а още не бяха завършили ремонтите. На следващия ден отиваме - всичко застроено, всичко засадено и стана много по-красиво. Това ми направи впечатление, че много бързо успяха да оправят интериора. Но в Монреал организацията беше по-добра.
В Москва бяхме в ресторанти, които не работеха денонощно. По-ограничено беше. Не беше като в Монреал.
В олимпийското градче са абсолютно всички спортисти от абсолютно всички спортове. И можеш да видиш най-големите величия, които са. И това е хубавото там, защото бяхме всички заедно, хранихме се заедно. Най-голямо впечатление ми направи Уляна Симеонова. Даже се случи един път да пътуваме заедно в асансьора.
Всяка сутрин, като някой спечели медал и ни събираха и ги поздравяваха и след това правиха разбор на състезанията, на спортистите. Така че вълнението на олимпийски игри е много голямо. Няма нищо общо с това на световно първенство.
В Монреал бяхме 20 дни по-рано, за да се аклиматизираме, съвсем друго е отвъд Океана. Бяхме настанени в къщи за гости, които бяха на едни сърби в близост до езеро.
И като пътувахме, защото пътят е доста дълъг, не ни даваха да спим в самолета, за да може по-лесно да приемем часовата разлика. И като пристигнахме, мислихме, че ще спим, но треньорът тогава каза: "На канала!".
Всички започнахме да се оплакваме, че сме изморени, но той каза: "Не ме интересува! Трябва да се сложат лодките, да се центрират и тогава ще се прибирате". Тогава ни се събра над 20 часа, в които не сме спали. От София пътувахме до Париж. От Париж до Северна Америка и така. По 5-разови тренировки на ден сме правили.
Нашият треньор в националния отбор Емил Нейков, като тръгвахме за състезание, винаги ни караше да пеем "Боят настана" и патриотично много ни надъхваше с такива песни.
Зимата бяхме постоянно по лагери. Като дойде октомври и отивахме в Гърция. Оттам се връщахме, пускаха ни една седмица почивка и заминавахме за СССР. Оттам се връщахме и отивахме на лагер на Белмекен. След Белмекен, отивахме на Ропотамо. И там прекарвахме чак до април, докато не идваха самите туристи.
„Като тръгвахме за Монреал, ни казаха, че няма да има коли. Ние тогава отвърнахме: "Ние да си вземем медалите, пък колите си ги дръжте за вас". И като се прибрахме в България се оказа, че единствени ние ще останем без коли. И отидохме при Трендафил Мартински, който беше шеф на БСФС. И той започна да се оправдава: "Ние не знаехме, не сме предвидили. Не мислихме, че четворка в гребането ще отиде на олимпийски игри, камо ли да вземе медал".
А тогава се падаше по 6000 лв. на Жигули за второ място, което като го разделим на четирите е по 1200 лв. и с удръжките - по 800 лв. трябваше да ни дадат. И той ни каза, че на следващата олимпиада ще ни дадат коли.
Обаче ние не се съгласихме, защото не знаехме какво ще стане дотогава. И той ни каза, че ще постави въпроса пред Централния съвет на БСФС. И вече на срещата в Резиденция "Бояна", когато ни даваха на всички ордени, решихме да разговаряме с Тодор Живков, но той изчезна някъде и говорихме с Борис Велчев.
Но Тодор Живков го привика по едно време и започна забавната част - музика, танци и т.н. Обаче Борис Велчев като ни видя и дойде при нас и ни попита какъв е проблемът. И като му разказахме и той каза: "Не се притеснявайте! Коли ще има и за вас! Отивайте сега на лагер и като се върнете от лагера, коли ще имате".
Връщаме се ние от лагера и отиваме в БСФС. И те вече е трябвало да са получили писмото, но казаха, че някъде са го изгубили. А трябваше да ходим отново на лагер в Гърция. И им казахме: "Докато не намерите писмото, ние няма да отидем в Гърция". И те отново ни казаха, че като се върнем от лагера, ще ни дадат коли. Този път вече нямаше проблем и си взехме Жигулите.
В Москва после също нямаше проблем. Тогава колите бяха Лади.“
„След олимпийските игри в Москва реших да сложа край на кариерата си. Омъжих се, след това ни се родиха две деца, но реших да прекъсна.
Ако не бяха децата и на трета олимпиада щях да участвам, но то пък тогава се случи, че бойкотирахме и участвахме на турнир "Дружба" в Москва. Ако имаше олимпиада, щях да се замисля, ама нямаше на кого да оставя децата.
И затова си прекратих кариерата и след това започнах работа. Първо, като методист в кану-каяка, след това като началник "Отдел Спорт" в общината и завърших като директор "Дирекция Спорт".
Бях записала журналистика и имах много голямо желание, но отново заради децата, не успях да стана. Имах и чувството, че ми се отдаваше, защото една година имаше Регата в Пловдив и Сашо Диков ме помоли аз да съм водещ на състезанието. А то беше голямо състезание - или европейско, или световно. И след това ме поздрави, че много добре съм коментирала състезанието. След това ме караха да пиша дописки във вестниците.
Моят съпруг също е гребец. И ние бяхме заедно по лагери и състезания. Тогава много двойки се заформиха, защото ти си ограничен. Общуваш с тесен кръг от хора. Помня, че бяхме на състезание в Германия, когато нещата станаха. След Москва се прибрахме, сгодихме се и октомври вдигнахме сватба. Той след това продължи да спортува, аз даже му казах да продължи. Обаче той вече нямаше големи успехи. Ако беше останал да гледа децата, аз щях да взема още медали", шегува се Гюрова.
„Започнах със спорта на шега. Изобщо не съм си мислила, че мога да постигна такива успехи. Но за нищо не съжалявам. Доволна съм от развитието на живота си“, завършва двукратната олимпийска медалистка.
Снимки: Личен Архив
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
