„Гребците от Рио с 350 лв. заплата”, „Ансамбълът си иска купите, Илиана Раева не ги дава”, „Джудото залага на научния подход”, „Отнеха олимпийски медал на покойник”.
Все заглавия, които ме провокират да изчета съдържанието в тях на един дъх. С изключение на информацията за покойника - с дейно българско участие. Чета и ме обзема печал. Момчето умряло, а те му отнемат медала, защото бил с положителна допинг проба. Сетили се! Ами ако е погребан с него?
Притварям очи и „прочитам” на ум олимпийски заглавия отпреди 20 години. Не помага. Тъгата подло ме стиска за гърлото. Сещам се за Атланта’96, но не за да сравнявам. Сещам се, за да попитам, докато не съм забравила, няколко неща:
1. Съществува ли все още у нас български бокс и ако да, моля да ми бъде обяснено каква е неговата функция. За друга, освен за пиар с министъра на спорта – нахлузил ръкавици, запотен и заел бойна стойка, не се сещам. Балонът се спука с падението в Рио. Последната олимпийска титла – тази на Даниел Петров през 1996 г., днес изглежда по-ценна от Нобелова награда за мир. А така, както сме се подкарали, бронзът на Тервел Пулев от Лондон 2012 е твърде вероятно да си остане последното важно боксово отличие в следващите две десетилетия.
2. Ало, борбата, чуваме ли се? Вас също да попитам - има ли ви на картата? Някой ще излезе ли да обясни защо спорт с традиции, донесъл най-много медали от олимпийски игри, не може вече да произведе поне един борец от световна класа? Не измислени герои на държавна издръжка, а такива, които да стъпят на тепиха и да се борят така, както едно време го правеха Валентин Йорданов, покойният Атанас Комшев, Армен Назарян? Нямам представа къде Вальо държи златото от Атланта, но то ни е последно в свободния стил (в класическия последният ни олимпийски шампион е Назарян от Сидни 2000 – б.а.).
Йорданов обаче най-добре да се допита до Илиана Раева къде е редно да държи трофеите си. Не къде иска той, а къде трябва. Аз лично не виждам нищо възмутително в това, че Илиана се разпорежда с отличията, спечелени от ансамбъла. Разбира се, че те са нейна собственост. Както и момичетата (доскоро – б.а.) и всичките им предишни титли и купи. По принцип президентът на федерацията по художествена гимнастика няма ход, който да не е премислила предварително. Този път обаче стъпи накриво. Пропусна тънката подробност, че тези, които взеха бронза в Рио, едва дочакаха да се завърнат у дома, за да скъсат синджира и да се спасят.
От нея. От системата. От матрицата.
Друг въпрос е дали съдбата ще бъде щедра към тях и ще им даде тепърва възможност да наваксат годините, в които им е диктувано дори кога да вдишват и издишват. Като им подари свободата да бъдат себе си, да имат лично мнение, да не умират от страх да го отстояват публично и като за начало, сами да пускат постовете си във Фейсбук.
Но преди да очакваме от клетите уплашени деца от ансамбъла смелостта да спрат да бъдат тамагочита и да се опитат да бъдат себе си, трябва да се научим да задаваме въпроси. Смислени, остри и по много. Защото Рио отмина и сме на път да го заметем като боклук под килима.
Утре ще се обърнем и ще се събудим в Токио. И там ще имаме по някоя троха. Въпросът е дали на борците не им е неудобно едно 19-годишно момиче да бъде лицето на техния спорт. Въпросът е как така в джудото се удариха по челото и се сетиха, че съществува скаутинг през 2016 г., след като дори Индия прави шампиони, и то не просто с пот в залата, а с „научен подход”. Въпросът е, че със стипендия от 350 лева гребците ни не могат да си купят дори само прах за пране, за да си изперат овехтелите клинчета, с които трамбоват от сутрин до вечер на Панчарево и на Пчелина. Въпросът е, че големите спортисти не се хранят от топлия щанд в големите магазини.
Въпросът е, че пари за елитен спорт в България има, но години наред се дават на доказани нехранимайковци, постпомодернистични мутри, далавераджии от Татово време или докарани от вятъра на промяната паркетни персони.
Въпросът е печален. Въпросът е, че нямаме време.
