Срещата ми със съпругата на Георги Аспарухов - Величка беше по-различна. Среща с жена, която има аристократична осанка. По стара софийска традиция в дома и никой не си събува обувките. Всичко е стилно, добре подредено, а на видно място стои снимката на голямата и любов - Георги Аспарухов - Гунди. И започнахме от началото на тяхната история.
В следващите минути няма да говорим само за футбол, въпреки че тази част няма как да бъде пренебрегната. Ще говорим за любов, една легенда и едно наследство, което продължава да се предава от уста на уста и от поколение на поколение.
"Помня кога го видях за първи път. Това беше в залата по волейбол на стадион "Васил Левски". Той играеше в юношеския отбор на "Левски", а аз тъкмо бях започнала да тренирам волейбол. Не ме впечатли нещо особено. Беше едно такова височко, слабичко момче и имаше една прекрасна трапчинка на лявата буза. Всъщност нашият романс започна може би година след това. Той беше прекратил да играе волейбол, беше отишъл във футбола, започна да идва на мои мачове и така полека-лека", разказва Величка.
"Беше доста настоятелен, но на мен ми беше приятно. Благодарение на неговото постоянство започнах да обръщам внимание и видях, че той си заслужава наистина. Наистина чаровен, прекрасен беше. Той беше, както се казва, първият в живота ми. Не знам с какво ми е харесал, дали с усмивката, дали с трапчинката, дали с елегантната походка, която той имаше още от юноша, но ме плени"
"Аз си го смятах от самото начало, че е гениален. Още като юноша. Дори си спомням, имахме един бас с моя братовчед, който каза "От твоето гадже футболист няма да стане". Той заминаваше за Африка инженерна работа и аз му казах "Ако стане, ще ми донесеш една дървена глава - маска от Африка". Тя е тук - закачена на стената. Не се налагаше да го подсещам дори"
"Мечтаели сме си за дом, мечтаели сме си за деца, не за дете, а за много деца. Георги имаше една проста мечта, той я казва в едно интервю – да станем учители. Той по физкултура, аз по английски, обичаше да се занимава с деца. Децата му се лепяха като мухи на мед. Той правеше фокуси, гълташе пинг-понг топки, ножове, въобще спираше топка на врата си, абсолютен жонгльор"
Голямата любов на Гунди разказва и за другите две - "Левски" и националния отбор.
"Той си смяташе това, че е играч на "Левски" за една огромна привилегия, да не говорим за националния отбор. Тогава в националния отбор не се влизаше лесно, за всеки пост имаше двама, трима, четирима кандидати. За "Левски" той с едно такова страхопочитание се отнасяше към старите футболисти. Спомням си, че много искаше да се запознае с Божин Ласков, за когото се говореше, че играел фантастично с глава. Имаше други възрастни от 30-те, от 40-те години, с които той обичаше да разговаря"
Величка е неотлъчно до легендата по време на футболния му път. Подкрепя го и преживява с него всички победи и поражения, триумфи и провали.
"Най-напред отиде в ЦСКА го взеха. Аз лично го заведох до спортната рота, която беше при военна академия. Това е моята махала. Беше привечер, тъмничко, аз го оставих и след това плаках до вкъщи. Взеха го спортна рота в ЦСКА, дори го гледах в един юбилеен бенефисен мач на Симолията с Ростов на Дон, след това тръгнаха на някакво турне из България и не са го харесали, което беше огромен късмет за Георги. Господ си е знаел работата, след което отиде в "Ботев", разказва Аспарухова.
На 20 септември 1967 г. "Милан" побеждава с 5:1 "Левски" в 1/16-финал за КНК на "Сан Сиро". На другия ден "росонерите" организират среща с Гунди, защото са впечатлени от неговите качества и искат да го привлекат в състава си. Величка също участва в разговорите като преводач.
"Георги искаше да прекрати разговора, а аз му казах "Нека да видим колко струваш". Да, и всъщност аз превеждах. Аз казах, че България не продава футболисти. Те ми казаха, че са направили официално искане, но сега му предлагат да останем без паспорт"
"Има една страна България, в тази страна има един отбор "Левски", в него съм се родил, в него ще умра" - така отговаря Гунди на предложението.
"И сега настръхвам, когато ги казвам тези думи. Значи те излязоха, това мога да го гарантирам, от сърцето му", споделя Величка.
"Много голяма беше радостта, когато отстранихме фамозния отбор на Белгия. Във Флоренция, третия мач, тогава белгийците, на които им казваха "червените дяволи", бяха номер едно в Европа - много силен, много силен отбор. Ние го слушахме по радиото, аз въпреки че някои от съпругите заминаха, аз не можех, защото хем Андрей беше малко бебе, хем имах сесия в университета. Когато шпикера извика – "Гоол Аспарухов, гооол" много продължително и не спря да казва "гол", ние разбрахме, че не е гол, а два гола. И тогава на летището беше невероятна тълпа, невероятна."
"За мен беше най-важното Георги да се прибере вкъщи. Радвах се на футболните успехи, естествено, защото и аз се гордеех с това, и той се чувстваше удовлетворен. Най-важното ми беше да е здрав и да е вкъщи"
"Никога не мога да си го представя възрастен. Той има това преимущество да остане вечно млад", казва тя.
"Тя не се преживява. Ти я носиш. Просто си я носиш. Вие мислите, че като го няма аз не го обичам. Обичам го страшно много, обичам спомените, които имам, обичам живота ,който сме живели. Мислила съм си, че ако има такава възможност Господ да ми каже – хайде отново, знаейки какво ще се случи, пак бих избрала този живот, защото тези години, които сме имали с Георги, макар и не много бяха прекрасни", описва Величка любовта между нея и великия Гунди.
След което добавя:
"Аз бих искала не толкова да го боготворят, колкото да се стремят да приличат като поведение и по възпитание на него. Това по би ми допаднало."
