Знаех, че са в България. Знаех и причината, поради която избраха Пловдив. Никога няма да забравя телефонното обаждане, което ме хвана на хиляди километри от дома, в проливен дъжд. Обаждане от скъп за мен човек, обаждане с простичка молба:
„Ако можеш, помогни.“
„Прометей“ – един изключително класен баскетболен клуб, с история. С традиции. Един отбор, чийто президент предвиди какво предстои много преди кошмарът да започне. И изпрати своя отбор от герои в България. Може би не подозираше, че след това, скоро няма да има връщане назад. А може би искаше да ни припомни нещо, което често забравяме:
Спортът е велико нещо. Спортът е по-велик от омразата, от страха, от разчистването на сметки.
Баскетболен клуб „Прометей“ избра смелостта. Можеше просто да прекрати участието си в Европейската купа на ФИБА и да си остане вкъщи. Тогава всяко едно от тези момичета, които будуват нощем, вперили поглед в тавана, щеше поне да е обърнало гръб на самотата. Щеше да си спести ужаса от мисълта:
„Утре мама ще вдигне ли пак телефона?“
„Утре детето ми ще бъде ли живо?“
Един отбор от герои обитава хотел в Пловдив вече почти половин месец. Тихо, скромно, кротко. Напуска хотела само, за да тренира. И така, ден след ден. Гледа българска телевизия, благодари, че има безплатен интернет в стаите.
И се моли: ДА ИМА УТРЕ.
В четвъртък, отново в Пловдив, един отбор с кървящи души, един отбор от плачещи сърца, ИЗБРА ДА ИГРАЕ. Нямаше значение как. Нито на някого му пукаше от резултата. Изборът бе направен:
УКРАИНСКОТО СЪРЦЕ НЕ СЕ УПЛАШИ.
„Прометей“ загуби от галактическия отбор на турския „Мерсин“, в който играят седем звезди от женската НБА. Но „Прометей“ спечели битка, в която мнозина падат сразени.
Нито един зрител в зала „Сила“ в Пловдив не разбра, че на терена играе баскетболистка, която почти денонощие няма връзка с майка си, на която е оставила невръстното си детенце. Не могла да го вземе със себе си на самолета за България заради паспортни неволи. Никой не разбра, че главната треньорка буквално се разпада, защото е оставила болната си майчица, прикована на легло, полетът й за другата сутрин е отменен и няма кой да се погрижи за възрастната жена. Никой не разбра, че от първата, до последната секунда, друга баскетболистка се дави от сълзи по идентична причина: въпреки че е омъжена за българин, тя не може да вземе своята майка при себе си в България. Майка й е блокирана между четирите стени на семейния им дом в Днипро заради денонощни грижи за гаснещата й на легло баба.
Каквото и да става в този живот, омразата, мерзостта, низостта – дори събрани заедно, те никога няма да могат да победят доброто сърце.
Никой не разбра и друго. В четвъртък вечер в зала „Сила“ плачеше и едно българско сърце. На една жена, която се подготвя да се прости със своята майчица. Но вместо да се остави да я победи болката, тя избра да помогне.
Да бъде приятел.
Да бъде съпричастна.
Да преживява чуждата болка на цял един отбор кървящи украински сърца.
Да търси утеха за тяхната болка.
Сигурно „Прометей“ ще си тръгне. Някога. Дано това някога да е скоро. Това ще означава отворено летище. Това ще означава край на войната. Но сигурно е, че ние никога няма да забравим „Прометей“, за който Пловдив винаги ще си остане втори роден дом.
P.S. С тези смели сърца от „Прометей“ в Пловдив се срещна и разговоря уважаваният от мен колега Емил Кацаров. На него благодаря за доброто сърце, с което успя да ги убеди да му се доверят и да застанат пред камерата на bTV.
