„Никога не съм обичала да губя. Дори когато играех народна топка в четвърти клас, вече усещах, че спортът е моят език.“
Така започва историята на едно малко момиче, което превърна мечтата си в медал, а детската топка – в символ на българския дух. Днес в рубриката "45 години шампиони" ви срещаме със Силвия Германова.
Чака ни пред зала „Триадица“. Вали като из ведро. Залата отваря врати и светва специално заради нея. Очите ѝ блестят – горда, достойна, с онази осанка, която имат само големите шампиони.
Родена на 19 юли 1959 година, Силвия Германова израства в Пловдив, където прашните улици са пълни с детски смях и ударите на топка по асфалта.
„Всяка тренировка беше мечта. Не просто упражнение – мечта, която растеше вътре в мен“, спомня си тя.
Години по-късно тя вече е част от онзи златен състав, който издига България на олимпийския подиум в Москва.
„Най-трудна беше квалификацията – май месец, пак в Москва. 22 отбора, 6 групи и битка до последния дъх. Победихме Нигерия с почти 100 точки. Сега си давам сметка – нечестно беше, но тогава всеки искаше да покаже, че е готов.“
След това идва Китай – мач, който остава в историята. „Вкарах двете изравнителни точки преди края. Залата млъкна. Имах си ритуал при наказателните удари. В онзи миг просто реших – ще вкарам. И го направих.
Това беше най-емоционалният момент в цялата ми кариера – шест секунди, две точки разлика и тежестта на целия свят върху теб.“
„Тогава беше различно. Носехме огромни сакове без колелца. В съблекалнята – тишина, концентрация. Някои редяха пасианси, а Пепа Макавеева ни разказваше сънища, в които ходи по вода – това значеше, че ще победим.“
В онзи отбор имаше не просто талант, а уважение. „Нямаше искри, нямаше противоречия. Имаше йерархия и респект. Ние, младите, чакахме да ни се даде време, а по-опитните – Пенка Стоянова, Пенка Методиева, Надка Голчева – ни учеха без висок тон.“
„Олимпийското село беше като друг свят – сигурност, ред, дори дискотека имаше! Но напрежението беше огромно. Знаехме, че това е моментът.“
И България ликува със сребро след финал срещу непобедимите рускини. „Когато флагът се издигна… пожелавам това чувство на всеки. Гордост, че представяш един малък, но талантлив народ. Това не се забравя никога.
Не се чувствахме фаворити – и точно затова побеждавахме. Когато тръгнеш с мисълта, че си фаворит, вече си една стъпка назад. А ние излизахме наравно – с респект и работа. И светът ни уважаваше“, спомня си Германова пред камерата на bTV.
„Започнах с лека атлетика в Пловдив, но се контузих и три месеца бях с шина. Казах си: „Няма повече спорт.“ А после дойде треньорът Христо Костов. Две години ме убеждаваше. Накрая баща ми каза: „Ще играеш баскетбол, но и ще учиш.“ И така започна всичко.
Нямаше свободни номера – остана само 14. Реших: добре, Кройф носеше 14, ще ми е на късмет. И така и стана. Тогава дори не знаех какво значи олимпиада. Но често сънувах почетната стълбичка. Защо? Всевишният знае. Никога не съм имала огромни амбиции, но винаги съм имала грижа за добре свършена работа.“
„Стои във витрината в Марсилия. До него е значката, която ми подари Хуан Антонио Самаранч.
Когато децата канят гости, все казват: "Искате ли да видите един олимпийски медал?’ А аз им викам: "Не го показвайте много." Но го пазят като реликва. Това ще остане за поколенията.“
„Не съм била отличничка, но винаги съм давала най-доброто – в училище и на терена. Баща ми държеше на учението, аз – на победата. Намерихме баланс.“
На рождения си ден – 19 юли, денят на откриването на олимпиадата – си спомня: „Подписите на цялата делегация са върху една пирография – и на Тодор Живков. Дойде, опита от бонбони ‘Троен лешник’ и каза: "Взимайте, взимайте, че ще свършат!" Беше народен човек. Смяхме се. И никой не забрави този момент.“
Европейската вицешампионка с България завършва две висши образования у нас – журналистика и българска филология – преди да заживее във Франция през 1989 г. Тя е носителка на шест шампионски титли и шест купи на България, а през 1984 година печели КЕШ с Левски.
45 години по-късно
Времето не е изтрило гласа ѝ, нито огъня в очите. Силвия Германова остава символ не просто на успеха, а на характера – на едно поколение, което не е имало лукса да мечтае лесно, но го е правило с чест, труд и любов.
„Медалът може да е в стъклена витрина, но истинският трофей е това, че хората още помнят. И че децата знаят – мечтите започват от прашните улици.“
Днес Силвия Германова все още стреля точно – не в коша, а в сърцето на България.
Време е да се разделим. Емоциите не ни напускат - има лека тъга, радост, спомени, но и от гордост. „Много плаках на всеки мач на волейболистите. Плаках от гордост и щастие, това бяха щастливи сълзи. Невероятни момчета, от които всеки може да вземе пример...“, изпраща ни с усмихва Германова.
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
