1980 година. Москва. Олимпийският огън гори на „Лужники“, а България пише една от най-славните си страници в историята на спорта – 41 медала и трето място в света. Сред имената, превърнали тогава трибагреника в символ на сила и дух, е Михо Дуков – днешният герой в рубриката на btvsport „45 години шампиони“. Днес той празнува 70 години!
Роден в село Шивачево, област Сливен, на 29 октомври 1955 г., Михо Дуков израства в години, когато борбата ни е националната идентичност. В младежките си години започва да тренира свободен стил – дисциплина, в която България вече има традиции и легенди. Но не иска да е „следващият някой“. Той иска да бъде първият Михо Дуков.
С труд, дисциплина и талант, които впечатляват дори най-взискателните треньори, младият борец бързо се изстрелва сред най-добрите в Европа и света. 1975 г. – бронзов медал от световното първенство. 1977 и 1979 г. – сребърни отличия от световните шампионати. 1978, 1979 и 1981 г. – три пъти европейски шампион. Всичко това подготвя почвата за най-големия му момент – олимпийските игри в Москва.
„Аз побеждавам световния и олимпийския шампион, трикратен световен – Владимир Юмин, лека му пръст. Един от най-техничните борци на СССР. На финала останахме четирима – в една група, по едно и също време на два тепиха. Беше интересно. Ей затова не харесвам новите правила – вече силните не се срещат със силните. Залите са празни. Американците ме порязаха – сложиха ме трети. Треньорът ми, Гълъбов, каза: „Няма да се качваш на стълбичката!“ Един час ни държаха. След записите доказахме, че трябва да съм втори. А догодина беше олимпиадата – Юмин стана шампион на Русия, но не го пуснаха. Знаеха, че ще участвам.“
На тепиха в кат. до 62 кг Дуков е в стихията си. Борбите са тежки, напрегнати, пълни с емоции и спорни решения. Финалът е срещу съветския представител Магомед-Хасан Абушев. Българинът дава всичко от себе си. След последния сигнал обаче съдиите отсъждат в полза на домакина. Дуков получава сребърния медал, но усещането остава горчиво.
„Златото ми беше взето от гърдите. Знам, че го спечелих – но това го има в спорта“, споделя години по-късно Михо Дуков. И въпреки всичко, това сребро остава сред най-достойните медали в историята на българската борба – защото е извоювано с чест, характер и без компромис със себе си.
„Три пъти спират срещата ми с Абушев. Три пъти ми вдигат ръката и ме обявяват за олимпийски шампион. Имаше четвърти арбитър, сложен специално от ФИЛА, да решава съдбата. Видео тогава нямаше като сега. Излизаме като гладиатори – целите в кръв. Това беше нормално. И се чудя защо днес направиха борбата толкова нежна. Това не е мъжкото. Залите по ММА са пълни, хората искат зрелище. Аз все още си мисля, че този запис нарочно е покрит някъде. 45 години го търся! Отначало не ми се искаше да сложа медала. Но после си казах – това е моята детска мечта.“
След години среща съдията Йон Черня в Сирия.
"Той дойде, ръкува се и каза: „Дуков, аз не съм виновен. Ти знаеш кой е виновен.“ Извини ми се. Всичко беше минало…“
„Дойдох в София в пети клас – баща ми ме доведе от Шивачево. Бяхме бедно семейство. Той работеше 1000 метра под земята, миньор. Каза ми: „Ако искаш да пробиеш, избирай сам пътя си. Ако искаш, ела при мен в рудника.“ На 19 става световен шампион в Хасково. Побеждава руснака Гурген Багдсарян. „Баща ми беше болен от силикоза. Не можеше да говори. Когато спечелих, треньорът му каза: „Бай Иване, Мишо е голяма работа!“ А той шепнеше: „Още... още... още...“
След края на активната си кариера Михо Дуков не напуска спорта – просто сменя ролята си. Става треньор, предава опита си на младите, работи в България и чужбина.
А после се връща там, откъдето е тръгнал – в Шивачево, и в ЦСКА. Изгражда собствена зала по борба, за да има къде децата от региона да мечтаят, както той е мечтал някога. „Искам тук, от Шивачево, да излязат новите шампиони. България винаги е имала борци, защото винаги е имала дух.“
„Когато се връщах в моя край, хората вървяха след мен. За мен това беше голяма чест – най-голямата радост и отговорност. Винаги съм мислел: ако се върна без медал, как ще ги погледна...?“ 45 години след Игрите в Москва медалът на Михо Дуков остава символ на непоколебимост – дух, който не се измерва в грамове метал, а в достойнство.
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
