Годината е 1944-а. Човечеството се задъхва. Става му все по-трудно да диша, затиснато в уродливата, безпощадна прегръдка на Втората световна война. А тази прегръдка сее смърт. Тази прегръдка не го пуска вече пета година (ВСВ започва през 1939 г.- б.а.).
Последният път, когато е имало олимпийски игри, е през 1936 г. в Берлин. Игри, които обаче са стъпкани от циничния ботуш на нацизма и манията за величие на Хитлер. Олимпийският дух е напуснал стадиона и се е преселил на фронта. През 1940 г. Токио е лишен от правото да ги организира заради нахлуването на японски войници в Китай и МОК предоставя домакинството на Хелзинки. Но игри отново няма, защото избухва Втората световна война.
През 1944 г. най-великият спортен форум на планетата би трябвало да бъде в Лондон. Такъв обаче не е възможно да има. МОК отменя игрите до идването на мира, за който мечтаят милиони. Мечти, но далеч по-конкретни, имат и на едно злокобно място – един от най-известните през 40-те години на миналия век лагери за полски военнопленници Oflag II-C.
Там, на 1 км от Валденбург (днес това е град Добиегнев в Полша – б.а.), са затворени близо 7000 души, за които се счита, че представляват елита на полската нация – математици, учители, професори, философи, писатели, поети, актьори, художници, музиканти и стотици елитни спортисти – участници в предишни олимпийски игри. За разлика от режима в други нацистки лагери, в този затворниците имат свободата да се занимават активно със спорт, играят футбол, правят упражнения, посещават часове по математика, философия и право.
Сред тях е и Тадеуш Адамовски – известен хокеист – участник на Олимпиадата през 1928 г., който е роден в Швейцария и израснал в САЩ, но прекарва последните години от живота си в развитието на спорта в Полша, откъдето са неговите родители.
Адамовски подхвърля идеята на своите пленени приятели в лагера да си организират зад решетките алтернативни олимпийски игри. Изненадващо, предложението му получава „зелена светлина“. Говори се, че Германия разрешава провеждането им, тъй като изпитва респект към личностите, затворени в този конкретен лагер.
И така, през 1944-а, летни игри в Лондон може и да няма, но на територията на 25 хектара в Oflag II-C, те се провеждат по всички правила на изкуството! Знамето е издигнато на тържествена церемония по откриването на 23 юли 1944 г.
Закриването е на 13 август. Надпреварата има специален цветен постер и напечатана програма със състезанията по дни, пощата в лагера пуска юбилейна марка за игрите, с което спазва още една олимпийска традиция, издигнати са трибуни за зрители, на които се раздават билети.
Военнопленниците ушиват собствено олимпийско знаме с кръгове, като използват чаршаф и цветни шалове. В своеобразните олимпийски игри се включват близо 400 души. От мерки за сигурност, някои спортове са забранени: фехтовка, стрелба с лък, хвърляне на копие и овчарски скок.
„Всички бяхме там. На откриването. Близо 7000 души. Беше велик момент. Когато внесоха знамето, дъхът ми спря, защото осъзнах, че в този миг, в този час, това е единственото място на света, където олимпийският дух все още е жив и единственото място, където се вее олимпийското знаме“, разказва в интервю пред NBC през 2004 г. Аркадий Вержински – военнопленник от Oflag II-C.
В продължение на 21 дни, военнопленниците мерят сили във футбола, баскетбола, волейбола, хандбала, леката атлетика, спортна гимнастика, бокс и шах. Проведени са общо 464 старта в различни спортни дисциплини, което е направо изумително и означава, че някои са участвали в повече от един спорт!
Боксът обаче се оказва най-голямото предизвикателство за участниците. Изнемощелите тела на тези нетрадиционни олимпийци не са в състояние да понесат ударите, които си разменят на ринга и се стига до брутални сцени на фрактури и тежки контузии, а над 60 планувани двубоя са принудително отменени. Боксът е и единственият спорт, в който участниците накрая не получават дипломи и медали, изработени от релефна хартия.
Наред със спортните дисциплини, на тези „олимпийски игри“ се организират и културния събития и за зрители, и за олимпийци по живопис, скулптура и музика.
След тази кратка „олимпийска пауза“, ужасът на войната и мракът в душите на затворниците бързо се завръщат. След нахлуването на съветските войници във Валденбург през януари 1945 г., нацистите принуждават военнопленниците да маршируват стотици километри при нечовешки зимни условия, за да ги преместят в друг лагер. Това са злокобните „маршове на смъртта“. Когато американците ги освобождават през април 1945 г., от 7000 души, оцелели са по-малко от 300.
Сред тях е лейтенант Антони Гжежик, който през цялото време стиска онова олимпийско знаме от чаршаф. Опазва го. А когато излиза на свобода, го държи години наред в дома си като извор на своята сила, спасила живота му докато му се налага да марширува редом със смъртта…
През 1974 г. го дарява на Музея на спорта във Варшава.
bTV призовава: останете си вкъщи!
