"Влязох в националния отбор, когато бях едва на 17! Сега съм на 37! По-голямата част от живота ми до момента е преминала там!
И така, днес - след толкова години на труд, преодоляване, 5 тежки операции на краката, след толкова емоции, радости и сълзи, аз - Теодор Салпаров, казвам довиждане на фланелката си в националния отбор и отстъпвам място на по-младите!
Моля се поколенията, които идват след нас да ни донесат още много поводи за гордост!
България, за мен беше чест!
Искрено ваш N13!"
10 януари 2020-а година. С тези трудни думи един от най-сърцатите ни волейболисти каза „сбогом“ на националния отбор. 13-и номер изигра последния си мач. Ден, след като отборът и той не успяха да се класират за олимпийските игри в Токио, със сълзи на очи - Теодор Салпаров написа писмо до всички нас. До всички нас, късметлиите, които наблюдавахме една личност, която гори на терена – в името на България. Още тогава сред коментарите често се срещаше –
„Ще се върне! Познаваме си го...”
И познаха.
Момчето се завръща! На 40-годишна възраст легендата отново ще облече фланелката с №13. Ще кажете, че защо му е да се връща. Та, те нещата и в националния по волейбол не вървят, както и в другите спортове, както и в държавата... ще кажете.
Отговорът от устата на Салпаров звучи така: „За да помогна. С разединение в България нищо не се случва. Националният отбор го е доказал - хората, когато са единни правят уникални неща и по тези хора може да разбере човек.
"Докато аз съм на това ниво, те трябва да имат мотивацията да се борят с мен", споделя либерото.
В интервюто с Теодор, връщаме лентата назад. Към едни от паметните моменти в неговата история.
2003-а – началото на кариерата му в националния отбор
"Голямо притеснение имаше у мен, дали ще се справя, дали ще ми се даде шанс, ако не се представя добре. Направих два страхотни мача със Сърбия и няма да забравя, че най-сладките премии се даваха тогава – по 800 долара. Тя заплатата ми месечната беше толкова в ЦСКА.
При нас беше много трудно да в влезеш в основната шестица на ЦСКА, камо ли в националния отбор. Ставаше с много къртовски труд – сега ние сме много смирени, примирени, благосклонни към младите. Преди при нас имаше наказания, шамари в съблекалнята... Кой ще ти даде да изместиш дъртия? Няма кой! Сега всичко стана наготово и не осъзнаваме какво е това нещо да си го извоюваш, да го постигнеш", добавя волейболистът.
2006-а – първият медал, трети в света
"Гениален отбор и аз съжалявам, че не успяхме да изиграем един финал с този тим. Освен много характери, имаше и много класа, много класа... Бяхме толкова балансиран отбор на всички постове".
