Когато човек говори с Цано Цанов за волейбол, арената сякаш оживява – трибуните гърмят, топката лети, има емоции, има напрежение, има болка и тъга, но има и неизмерна радост и гордост. В тези моменти България диша като един отбор.
Но когато темата се премества към живота извън залата, гласът му притихва. Легендата, която изправи страната на върха на света, днес се бори с тъга, по-тежка от всеки финал.
Димитър Гигов казва за него след мач: "Няма да ти показвам статистиката, защото пак си над всички. Няма друг като теб!" А Тодор Пиперков добавя: "И от върха на планината се вижда какво може..."
Цано Цанов е една от емблемите на Славия – трикратен шампион с екипа на "белите" и петкратен носител на Купата на България. Част от представителния тим на България, той е участник на олимпийските игри в Мюнхен'72 и сребърен медалист от Москва'80. Освен това е и световен студентски шампион от 1977 г. в София, а след активната си кариера става и треньор на националния отбор.
В Мюнхен България завършва на четвърто място, като Цанов играе във всичките седем мача. Осем години по-късно той се връща у дома с медал. Днешният герой в рубриката ни "45 години шампиони", посветена на Игрите в Москва, играе и шестте двубоя там.
"Като волейболист е по-лесно – пет пъти взехме купата, три пъти станахме шампиони на България. Побеждавал съм и Левски, и ЦСКА. ЦСКА... с Каров, Златанов, Тренев, Крайчев... Беше немислимо. И като треньор съм гледал винаги към висините – беше доста по-сложно", споделя Цанов пред екипа на bTV.
Пътят му към големия спорт започва в Ябланица. В девети клас за първи път пипа волейболна топка, а три години по-късно вече е в радара на националните треньори. След това историята му говори повече от всички думи.
Олимпийските игри в Москва остават белязани от големия политически бойкот, но въпреки отсъствието на 65 държави, волейболният турнир не губи класата си. На терена излизат шест от осемте най-силни отбора от последното световно първенство. България попада в предварителната Група А и започва уверено: 3:1 срещу Куба, 3:0 срещу Чехословакия, 0:3 от СССР и 3:1 срещу Италия. Стъпки към големия връх. Нашите играят с увереност, с характер и с онзи вътрешен плам, който личи само когато става дума за нещо повече от спорт.
Второто място в групата изпраща България директно срещу действащия олимпийски шампион Полша – отбор, който всички смятат за фаворит. Но на онзи ден в Москва не е денят на предположенията. На корта българите играят освободено, вдъхновено, почти като в транс. Поляците не намират решение, а резултатът е категоричен: България – Полша 3:0 (13, 13, 17). Мач, който вдига цяла България и отваря вратата към най-големия финал в историята на родния волейбол. Финалът срещу СССР е като сблъсък между две стихии. България взема един гейм и се бори за всеки сантиметър от терена: 1:3 (-7, 13, -14, -11). Загубата носи болка, но медалът – олимпийско сребро – сияе по-силно от всичко. 31 юли 1980 г. – денят, в който България застава на подиума на света. И повече от четири десетилетия по-късно тръпката още не си е отишла.
Целият отбор, постигнал този най-голям успех в историята на българския волейбол, е в състав: Димитър Димитров, Димитър Златанов, Емил Вълчев, Йордан Ангелов, Каспар Симеонов, Митко Тодоров, Петко Петков, Стефан Димитров, Стоян Гунчев, Христо Илиев, Христо Стоянов, Цано Цанов и техният диригент Тодор Пиперков.
"Не сме били в ролята на фаворити. За мен изключително добър спомен е мачът ни с олимпийския шампион Полша. Успяхме да ги победим и затова отидохме да играем финал. Спомням си много добре и този със Съветския съюз тогава, сега Русия. Не можахме да направим повече, защото тогава го нямаше основният ни разпределител. Митко Димитров беше със забрана – лекарска забрана. И затова загубихме", разказва Цанов. От Москва си купува фотоапарат "Зенит", който пази и до днес.
"Това е едно голямо постижение, тъй като сме се преборили с всичките сили и възможности и сме дали максимума за България. Това е спомен, който не може да се забрави. Ключът ли – труд, много труд, адски много труд. По друг начин нямаше как да стане. В Мюнхен също бяхме много близо. Пет наши мача завършват 3:2, водим на Япония с 2:0, съдията кубинец ни свири се зони. Съдба...", споделя днес бившият нападател.
"Той ме направи диагонал на разпределителя. Аз не съм от тези по-високите, но успях да се справя. Той ми е бил 12 години треньор в Славия, 1 година в чужбина и треньор на националния отбор. Така че само хубави неща мога да си спомням за него. Никога не съм си позволил да му отговоря по някакъв начин. Дисциплината беше в основата", споделя Цанов.
Днес легендата живее в село Джурово. Загубил е сина си преди месеци и в момента събира парчетата, на които е разбит от мъка. Има внук, който е разпределител на Русе, и двама правнуци, с които много се гордее. Въпреки всичко, въпреки мрака, той продължава да живее с гордост, с достойнство и с непоколебим дух – защото истинската сила не е в медалите, а в сърцето, което продължава да бие.
Последвайте btvsport.bg за още новини във VIBER
Още видео и снимки от btvsport.bg и в INSTAGRAM
Още горещи теми от от btvsport.bg и във FACEBOOK
